село Орлов дол: 2017

ЗДРАВЕЙТЕ

Това е един скромен опит да се събират информации за с.Орлов дол - минало, настояще, традиции, история, документи, снимки и всичко, което Ви дойде наум, свързано със селото и неговите бивши и настоящи жители.
Не мисля, че мога сам да се справя и разчитам на всички, които знаят нещичко за селото, затова Ви моля ако знаете нещо,което считате, че е важно - напишете в "КОМЕНТАР" след някоя от статиите, към които считате, че се отнася или ми напишете лично съобщение.

Добре ще е и да напишете името си ... и станете последовател на блога,следете го!

Нека направим Орлов дол известно в България и света!
Драги Георги,
          Преди време ти бях изпратил преработена статията
   „Моето мнение за основаването на Революционния комитет и организацията в с. Минечево (Орлов дол) и посещенията на Левски”, с която те помолих да подновиш първата /Линк към първата статия /. Частичната преработка се наложи, тъй като попаднах на източници по темата, за които преди не знаех. Смятам, че организираното възпоменание на 28 октомври /28окт.2017г.-възпоменателно събитие по случай 140 годишнината от гибелта на орловдолските революционери-бел.моя/ е подходящ повод за това.
          
          Моето мнение за основаването на Революционния комитет
         и организацията в с. Минечево (Орлов дол) и  посещенията на   
         Левски
Като потомък на два рода от Орлов дол – Бозаджиевия и Божковия напоследък с интерес следя това, което излиза за с. Орлов дол в Интернет. По стечение на обстоятелствата, до мен достигнаха различни източници за едно от най-важните събития в историята на с. Минечево преди Освобождението – основаването на Революционния комитет – факт с който основателно се гордеят потомците на Минечевци.
        Още като ученик чувах един от моите високообразовани вуйчовци да казва, че дядо му Господин Бозаджията (на когото е кръстен) бил член на комитета и че комитетът бил основан от Левски. Тук се налага да направя едно уточнение. Във всички спомени по традиция се говори за „революционен комитет” макар, че в повечето случаи става дума за „революционна организация”. С едно изречение  не се прави разлика между тях. А  „комитет” и „организация” са  две различни неща. Да се говори за „революционен комитет” когато става дума за общия брой на членовете не е правилно. В такива случаи е редно да се използва по-широкото понятие „революционна организация”. Членове на комитета са  ръководното тяло на организацията. Затова, когато турците преследват революционни дейци, не случайно най-напред търсят „комити” (от комитет) и после редовите членове. И най-напред тях избиват. Както установявам сега, моят прадядо е бил член на революционната организация, а не на комитета, тъй като е бил твърде млад, за да заема ръководен пост.
         Разбира се, макар и да ме е впечатлил тогава, фактът с основаването на Революционния комитет в Минечево съм го възприемал по-скоро като едно предание, каквито твърде много битуват свързани с личността на Апостола. Още повече, че по понятни причини посещенията на Левски в селищата на България са обгърнати в тайни, поради което в много случаи, събития свързани с него са украсени или дори измислени.
        Когато обаче след години, вече като професионален историк, срещнах  информация в спомените на моя родственик от бабина страна Диньо Божков, че Революционният комитет наистина е основан от В. Левски, за мен вече нямаше съмнение. Освен това такива сведения се съдържат и в някои писма до него от други начетени орловдолци.
        Макар да са безспорни, в сведенията около пребиванията на Левски в Минечево има известни различия и обърквания. Ето защо ще се опитам да направя някои необходими уточнения, за да можем да си отговорим на въпросите: Колко пъти Левски е бивал в селото и кога е основан Революционният комитет и съответно Революционната организация?
         Нека най-напред да видим какво е писано досега по този въпрос. В статията си „За Левски и Орлов дол” (поместена в интернет страницата на Орлов дол) Дянка Радева пише, че Левски е идвал в Минечево три пъти. Тя се позовава на спомените на Руска Господинова Попкостова – правнучка на Господин Попкостов – един от активните дейци на Революционния комитет. Според нея първото идване на Левски в селото е било на Димитровден 1870 г. Най-напред Левски взел участие в църковната служба и дори пял, след което придружен от поп Коста отива в дома му, където бил основан комитета.
           В статия[1] на музеен работник Димитър Донев от музея в Тополовград същото събитие се отнася към Димитровден на 1869 г. Освен това там се казва, че Левски „вероятно е подготвил почвата за създаване на таен революционен комитет”.
        Въз основа на друго предание пък в статията се казва, че дошъл като „косач”. Целта му била да „търси връзка с будни, учени жители на селото.”
        Кога е идвал за втори път в статията на Д. Радева не се посочва. Идването му било под прикритието на„началник на ловците”. За целта проверил пушките на ловджиите, включително и турците-ловджии. Но според авторката, всъщност истинската му цел била да провери как работи комитета.
       Според Донев второто посещение на Левски в Минечево е през 1871 г., когато облечен като „турско заптие”, дошъл да провери пушките на ловджиите. Той смята, че тогава именно бил основан и революционния комитет в къщата на свещениците Гочо и Господин поп Костови.
        И третото посещение според Дянка Радева било през лятото на 1872 г., когато престоял три дни и напуснал селото като косач, заедно с други косачи  от селото. За трето посещение в статията на Димитър Донев не се споменава.  
        Не отричам възможността Левски наистина да е идвал три пъти в Минечево. Напротив дори смятам, че е много вероятно да е минавал повече от три пъти, тъй като селото е на пътя му на отиване и на връщане от Цариград. Има  обаче, неясноти около посочената последователност на посещенията му, които се дължат на различията в преданията.
        По тази причина трябва да проследим направените от Апостола три, документално доказани обиколки в България, които налагат пренареждане на посещенията му в Минечево. Разбира се, като се вземат предвид и спомените на съвременниците, но като към тях подходим по-внимателно. Защото много често едно и също събитие се описва по различен начин – понякога неволно, понякога съзнателно.
        С голяма доза сигурност може да се твърди, че първото посещение на Левски в Минечево, е станало около Коледа през декември 1868 г. Както е известно, тогава Левски осъществява първата си обиколка, като отпътува с кораб от Румъния на 11 декември 1868 г. и се връща там на 24 февруари 1869 г. След няколкодневно пътуване той стига в Цариград, където след кратък престой започва обиколката си. По време на тази кратка по време, всъщност разузнавателна обиколка, Левски поставя задачата за основаване на революционни комитети във всички селища през които е минал. Най-вероятно така е постъпил и в Минечево, което се намира на пътя му към вътрешността. Предполагам, че като първо, посещението е станало изключително тайно и в много тесен кръг, т.е. само с бъдещите членове на Комитета. По тази причина за това посещение по-късно никой не говори. 
        Второто посещение е станало най-вероятно през лятото на 1869 г., когато Левски прави втората си обиколка (от 1 май до 27 август 1869 г.) и посещава главно селищата през които е минал при първата обиколка. Това идване между другото се потвърждава от спомените на дядо Господин Бозаджията (записани от внука му Господин), в които се казва, че Левски идвал в селото през лятото на 1969 г., облечен „в турски дрехи и фес”, като преди това е бил в с. Голям манастир на среща с младежи от околните села и „дал инструкции”. Тази подробност не изглежда измислена, което дава сериозно основание да я приемем като достоверна.
       Това може би е същото посещение, неуточнено по време, в статията на Дянка Радева, при което Левски се явил преоблечен като „турско заптие” и направил преглед на пушките на ловджиите от Минечево. Но по всичко изглежда, че и при това посещение революционен комитет също не е основан официално, както се полага със съзаклятнически ритуали. Най-вероятно Левски отново е имал среща само с тесен кръг влиятелни минечовци, бъдещи членове Революционния комитет, на която може би са обсъдили как върви подготовката за основаването на Революционната организация.
        В известната статия на свиленградчанина Александър Кипров (сп. „Ловец”, 1930 г.) се твърди, че второто посещение на Левски в Минечево станало през лятото на 1871 г. на път за Цариград, преоблечен като заптие, което проверило пушките на ловджиите. Тогава според него е основан революционния комитет в Минечево. На другия ден дори бил организиран лов, с участието на трима турци, при който били убити 2 сърни, много зайци и един глиган. Цялата ловна дружинка се отправила към Свиленград, където вечерта било организирано угощение. Левски и още двама местни младежи се отделили незабелязано и основали местния революционен комитет в къщата на Димитраки Бояджиоглу.
        Сам по себе си този разказ е много правдоподобен и е напълно в стила на Левски. Но около това посещение има неясноти. Очевидно годината е сбъркана. Ако е второто посещение, това означава, че е било през лятото на 1870 г., т.е. да е предшествало основаването на комитета в Минечево на Димитровден.
        Организираният лов обаче е твърде съмнителен. Първо, такъв лов посред лято е невъзможен, освен ако приемем, че „заптието” бракониерства. Но не е за вярване Левски да организира такъв показен лов!  Дори да е така, кой убива глиган по това време? И най-вече противоречи на твърдението във всички спомени, че комитетът в Минечево е основан по Димитровден. В нито един от тях не се твърди, че е станало през лятото. Ето защо това посещение на Апостола в селото не може да бъде свързано с основаването на революционния комитет.
        За истинското основаване на комитета, Левски идва в Минечево трети път. Този трети път може наистина да е на Димитровден през 1870 г., тъй като след 26 май 1870 г. той се установява трайно в България и започва усилена работа по основаването на комитети и организации. Тогава обикаля всички селища в които е минал преди това.
        След службата в църквата „Св. Димитър”, т.е. на патронния празник на храма, се провела учредителна сбирка в дома на поп Господин Попкостов (Костадинов). Според някои спомени преди това Левски е посетил дома на Петър и сина му Господин Граматикови. А според разказа на дядо Господин Бозаджията, след учредителното събрание Левски нощувал в бозаджийницата му, където имало скривалище с „три изхода: към пътя, към плевнята и към глуха пътека край училището. Между другото от разговора ми с 92-годишната Кръстина Радкова през м. август 2016 г. (внучка на дядо Господин Бозаджията по майчина линия) разбрах, че под бозаджийницата имало малка мазичка в която се влизало отвън. Това най-вероятно е било въпросното скривалище към което дядо Господин отворил врата и ползвал за маза. Къщата, разбира се и бозаджийницата ила разрушена и на нейно място построен здравен дом.
         От казаното дотук става ясно, че Левски е посещавал Минечево многократно. Тъкмо по тази причина според мен се е получило смесването на събитията в различните спомени. Освен всичко трябва да се подчертае, че от конспиративна гледна точка, както стана дума, Левски е провеждал срещите си само с комитетските членове по места, а не с редовите членове на организациите. Така е било и в Минечево. Затова не всички са били много запознати с организационните проблеми на комитета. Това се подразбира и от признанието на някои от оцелелите след погрома на организацията минечевци. През 1930 г. един от най-интелигентните орловдолци Петър Попов разпитал все още живите свидетели на събитията – дядо Господин Бозаджията, дядо Христо Чюмпирев и дядо Колю х. Попов, които били сред най-младите и не „най-видните”, т.е. не сред ръководителите. Те изрично подчертавали, че някои решения се вземали от „чорбаджилята”„скрито от тях”. Възможно е също така, като редови членове, за някое посещение на Апостола те изобщо да не са знаели, защото наистина е бил посрещан само от комитетските дейци, т.е. от тесен кръг хора.
          Колко пъти Левски е ходил тайно до Цариград със сигурност не се знае. Затова и никой не може да каже колко пъти се е отбивал в Минечево. Но фактът, че в селото имало изградено скривалище подсказва, че при всяко свое пътуване той е нощувал в селото. В края на краищата колко пъти Левски е бил в Минечево не е най-важното. По-същественото е, че за него селото е било важен център от гледна точка на бъдещата революция и че той гледал на селото и на революционната организация като на сигурна брънка на Вътрешната революционна организация в България. И както се вижда, работата която се извършила тук, дала отлични резултати – създадена била една от най-многобройните революционни организации и един от най-активните комитети в Южна България.
          Във връзка с основаването на Революционния комитет и организацията в Минечево има един недостатъчно изяснен въпрос, който се нуждае от проучване. В спомените си Диньо Божков много пъти споменава името на архимандрит Доситей Ковачев, който е пребивавал в селото (очевидно нееднократно) във връзка с борбата срещу гърцизирането на населението. По-късно, в към края на XIX в., сам Доситей Ковачев потвърдил пред Диньо Божков, че при едно от пребиваванията си в Минечево, престоял у дома на баща му Иван Божков 40 дни. Най-вероятно това е било в края на 60-те и началото на 70-те години на XIX век, когато се очертавали границите на българските епархии в рамките на обособяващата се независима Българска екзархия.Тук трябва да припомня, че точно на етнически принцип се определяла принадлежността на селищата към коя църква да са – към гръцката Патриаршия селищата с преобладаващо гръцко население, а към Екзархията – с българско население. Ето защо гръцкия владика в Одрин искал толкова много да погърчи чисто българското Минечево. Естествено не успял, главно поради апостолската дейност на архимандрит Доситей.
         Но архимандрит Доситей Ковачев е известен не само като духовник и борец за църковна независимост. Той е един от най-верните съратници на Левски. Не случайно на негово име е кръстено село в този регион – Доситеево. Следователно е логично да се предположи, че е съдействал на Апостола за организирането на Революционния комитет и организацията в Минечево. За съжаление никъде – нито в известните ми спомени, нито в някакви други документи свързани с дейността на Левски около основаването на революционния комитет в Минечево не срещнах името му.
          Впрочем, заслугата на Доситей Ковачев дори да е само тази, че е довел до успешен край борбата против гърцизирането на населението на Минечево, той заема важно място в историята на селото. Защото борбата срещу този вид асимилация е толкова важна, колкото борбата за политическо освобождение. Не ми е известно дали на негово име е кръстена улица в селото. Ако няма е редно да се наименува. Между другото такава би трябвало да има и на името на Диньо Божков.
          За съществуването на многобройна Революционна организация и активен комитет подсказва едно важно събитие, което за съжаление има твърде печален край. Събитие, при което турците изливат цялата си злоба върху членовете му, предчувствайки края на господството си. Според информацията съдържаща се в някои писма на орловдолчани до Диньо Божков, от разказа на дядо ми Петър Господинов Бозаджиев и синът му, мой вуйчо Господин случаят е следният:
          По време на боевете при Ст. Загора по време на Руско-турската освободителна война 1877-1878 г., поради слаба информираност селяните от Минечево сметнали, че краят на робството дошъл. Какви действия точно е предприел Революционният комитет не е много ясно. Известно е само, че турските управници били прогонени. Във всеки случай е станало нещо прибързано и очевидно недобре обмислено. Както е известно войната не свършва с битките край Ст. Загора. Турците все още владеели положението в Тракия. Затова реагирали бързо, като пратили в селото редовна войска от Одрин, която извършила погром над революционната организация.
          Дали обаче е щяло да се стигне до този погром, ако не била коварната намеса на Одринския гръцки владика? В едно писмо до Диньо Божков от 1939 г. поп Георги твърди, че тази акция на турците станала по негово донесение и настояване. Подлият владика добре преценил, че случаят е много удобен да си отмъсти на „минечевци”. Той не могъл да им прости, че се отцепили от Одринската епархия, която продължавала да се числи към гръцката Патриаршия. И двамата свещеници от селото не се смятали за „патриаршисти”, а за „екзархисти” и се присъединили към новосъздадената Българска екзархия. Принадлежността на минечевската енория към Българската екзархия означавало, че няма да се събира владичина за алчния гръцки владика, което съвсем го вбесило. Ето във връзка с това какво поп Георги пише дословно: „Това изглежда е озлобило гръцкото духовенство много против тях, за да ги наклевети пред турската власт, която обявява селото за комитско и излавя по-събудените 47 души начело с двамата свещеници и ги избесва до един в Мустафа паша.”
          Тези 47 мъже били арестувани за една нощ. Дядо говореше за 40 души, които били изловени “по бели гащи”. За късмет тази вечер баща му – дядо Господин Бозаджията не си бил вкъщи, а в околни села да продава боза, та “откачил кожата”. Той казваше също, че всички били навързани и закарани в Одрин, където били незабавно обесени, без да са съдени.
На пръв поглед това ми се струваше толкова невероятно, че го възприех само като легенда. Наистина такава жестокост трудно може да се възприеме от нормалния човешки мозък!
         За съжаление „легендата” се оказа истина и то още по-зловеща. Когато впоследствие се сдобих с архива на Диньо Божков, попаднах на оригинала на списъка, по който имената са упоменавани по време на църковна служба. Изпратен му е от поп Георги през 1943 г. Имената са изписани на гръцки език. Открит е през 1936 година в една черничева хралупа в двора на старата къща на хаджи поп Георги. Оказва се, че на този списък имената не са 40, не са и 47, а 50. Нещо повече. В началото на един от преписите на машина моят родственик е добавил на ръка следната приписка: ”Избесени са били повече от 60 души, но запазени са само имената на следните:…”(изреждат се 50-те имена). По някои спомени точният бройна обесените е 63 души.
          Силно впечатлен от тази трагедия, в памет на загиналите, Диньо Божков поставя метална плоча в притвора на църквата на с. Орлов дол, която може да се види и сега. Това се подразбира от една малка негова собственоръчно написана бележка: „Списъкът е предаден (прехвърлен – б.м. Д.Л.) на металическа плоча, окачена у входа на църквата в селото за спомен”. Тук може би трябва да се направи уточнението (макар и не толкова съществено), къде е извършено злодеянието, тъй като според едни спомени то е станало в Одрин, а според други – в Мустафа паша (Свиленград). Както се оказа, няма разминаване, защото наистина някои минечевци са обесени в Одрин (40 души), а останалите 23 в Мустафа паша. 
         Покрай разказа за обесените, дядо говореше за един също така трогателен случай с някой си поп Коста, който от наивност предал неволно сина си на турците. Ще се спра на тази история, тъй като я намерих описана и от поп Георги през 1939 г. (по спомени на внучката на поп Коста от другия му син, Тодора Господинова, която е чувала от него), в писмо до Диньо Божков. Изкушавам се да я преразкажа, защото тя също представя теглилата на българите предизвикани от висшия гръцки клир, в случая представен отново от одринския владика.
          Поп Коста имал син, който бил от близките съратници на Левски и един от най-активните дейци на Революционния комитет при полагане основите на революционната организация в селото. В нощта на арестите Гочо Попкостов успял да избяга и се укрил. Между другото става ясно, че той и друг път се е изплъзвал от ръцете на турската полиция. Наивният му баща обаче, си втълпил, че с помощта на въпросния гръцки владика синът му може да бъде “амнистиран”, както му било обещано. Макар и много трудно синът, който подозирал измама, все пак бил придуман от баща си и се явил при владиката. Разбира се, както може да се очаква от гръцки духовник и този владика показал коварството си – повикал заптиета, които заловили момчето и от страх да не го изпуснат пак, го обесили веднага пред очите на баща му. Самият акт на обесването е подробно описан, но ще спестя подробностите, защото е много покъртително! Както пише поп Георги, поп Коста се върнал в селото покрусен и „през всичките останали дни от живота си е плакал и не намирал успокоение в нищо затуй, че сам предал сина си да бъде обесен.”
        Заради тези зверства се изкушавам да добавя още няколко изречения. Като професионален историк, аз не съм срещал такъв случай, макар през ръцете ми да са минали хиляди страници, отразяващи изстъпленията над българското население по време на турското робство. Можем ли да си представим, какво означава, да се затрият над 60 живота на здрави, работоспособни мъже в едно село, по такъв показен, жесток начин. Това е чудовищно. Някак натрапчиво витае в главата ми мисълта за поведението на зверовете в природата. Когато хищниците нападат стадо животни, изяждат само едно от тях. Не унищожават всички. Следователно тези, които са извършили това злодеяние са по-големи зверове от истинските.
         Позволих си това отклонение, заради възмутителните опити на някои днешни политици, а и от пишман историци, да премълчават подобни събития от времето на робството, за да не се насаждала омраза между българи и турци. А в същото време правят точно това, като сравняват т.н. възродителен процес с геноцид. Да вземат речника за чужди думи и да прочетат какво значи геноцид – „унищожаване на отделни групи от население по расови, етнически или религиозни мотиви.” Тъкмо обесването на толкова мъже без съд и присъда е типичен пример за геноцид. А що се отнася до мирното съжителство, аз нееднократно съм писал и казвал: Ние трябва да живеем мирно, без омраза, въпреки миналото. Но трябва да го знаем, за урок. Точно хората, които не познават миналото и не знаят какво е геноцид, спекулативно наричат така т.н. възродителния процес, който всъщност смени само имената, а не религиозната принадлежност на турците. Между другото след 10 ноември те не си върнаха имената, а сами се преименуваха още веднъж, т.е. приеха имена от действащата именна система в Турция, като се отказаха от окончанията „ов”, „ев” и „ова”, „ева”. Не всички разбира се, защото с българските имена по-лесно се адаптират в европейските държави.

                                                                  Ст. н. с. д-р Дечко Лечев – историк
                                                                  Гр. Шумен
                                                                  GSM – 0898340237



За сведение:

             Научно-изследователска дейност на Дечко Лечев

            Дечко Лечев е завършил история във ВТУ „Св. Св. Кирил и Методий”. Доктор по философия, старши научен сътрудник по история.  Повече от 22 години (до 2007 г.) е директор на Регионален исторически музей – Шумен. Успоредно с административните си ангажименти се занимава и с изследователска работа.  Автор е на монографиите: „Дарителството през Възраждането”, „Златна книга на дарителството в Шуменския край”, „Лекарят на людските страдания (д-р Никола Блъсков)”, „Шумлян, град великий под Балкана”, „Легенди от „люлката” на България”,краеведското изследване Ветрище. Исторически бележки”, историко-публицистичната книга „Моето време. От кандилото до компютъра” и биографичната книга „Ботевият четник Юрдан Попхристов Кърщовски”. Автор е и на няколко десетки статии в научни издания. За книгата „Златна книга на дарителството в Шуменския край” през 1999 г. му е присъдена „Награда на Шумен” за научни изследвания. Написва учебник за студенти по музейно дело. Съставител и редактор е на книгите „Съприкосновения с личности на духа и перото” от Диньо Божков, „Басни за деца и родители от Никола Блъсков, „Животоописание от д-р Стефан Смядовски и „Предизвикани спомени” от Веселин Смядовски.

          Последното му краеведско изследване е Салманово. Материали и бележки за историята на селото”  излязло през 2016 г.

с.Орлов дол, общ.Тополовград

Уважаеми дами и господа 
Няма друго населено место в района на Сакар планина да е дало такъв голям дар, такава голяма лепта за каузата на майка България. 
За българската кауза, оцеляла през дългите години робство и възкръснала с цената на неизброими жертви, страдания и мъка, 
 Орлов дол с право може да се нарече възрожденския център на Сакар планина. 
В Орлов дол винаги свободата, българския дух и вяра са давали облика на селото, като пример за всички останали. И това не е било случайно. Корените от царските земи, са били здрави и дълбоки. Хората носели в сърцата си българщината, пазели я ревниво и се борели упорито за нея. Борбата е била трудна, упорита и жестока, борба за оцеляване и доказване, борба за да те има на този свят. 
Борба на много фронтове за българско писмо и българска църква и от там на сетне за Българска държава. Орлов дол е бил възрожденски център в борбата за самостоятелна българска църква и българско образование. Минечевските попове и граматици били истински народни будители и просветители. Началото на борбата за българска църква и за българско училище започнала в селото още към 1800 г.. По предание от тогава в селото започнала организирана борба за българска просвета. Постепенно в селото се оформила самобитна школа начело с поп Стайко, от която излезли много попове, граматици и други просветени хора, както за селото, така и за района. Така до освобождението, освен поп Стайко, са били известни още Минечевските попове поп Господин, поп Стамо и поп Недялко Господинови, поп Господин и поп Коста поп Стамови, поп Георги хаджи Желев, поп Атанас Пеев, поп Господин Граматиков, поп Христо Врънгов, поп Злати и др. От по-ранен период били известни и Гоподин Граматик и Жельо Граматик, които учили децата в къщите си. Към освобождението граматици били Петър Граматика и синът му, обесени през 1877 г. Минечевските граматици и свещеници били истински народни просветители. В условията на Възраждането те изиграли голяма роля в защита на българщината от гръцкото влияние и със своята дейност не допуснали гърцизма да се разпространи западно от Кавакли (Тополовград). Минечевските попове държали в енорията си над 30 селища от Гердеме (Хлябово) и Явуздере (Доброселец) до Гълъбово и Детелините. През последното десетилетие на турското робство Минечевските попове и граматици били свързани и с революционното движение в района и участвали активно в него.
Не случайно апостола на свободата Васил Левски е посещавал Орлов дол, не е случайно, защото той е имал информация какво е селището и какви са хората му. Той е знаел че тук без проблем може да се посадят семената на революционната борба за свободата на България. А Орловдолци очаквали водача и го подкрепили. Подкрепили го със всички сили и енергия и с надеждата за скорошната свобода. Отворили широко портите на църквата Свети Димитър, на селските домове на своите души за Апостола. От преданията които са останали до наши дни научаваме че в революционния комитет основан от Васил Левски в с. Минечево (Орлов дол) влизали и взели активно участие; Ганчо поп Костов, Господин поп Граматиков, Тончо поп Недялков, Стефо Георгиев, Христо П. Граматиков, Нягол Стоянов, Недялко Георгиев, Атанас Господинов, Желю Христов, Иван Христов, Желю Михалев, Кюрчо Янчев, Георги Желев, Михо Марков, Желю Димитров, Господин Проданов, Йовчо Желев и др. 
Много от тях не дочакали тъй желаната свобода. 
Всяко стадо си има и мърша и подли и долни предателски души, такава е историята, такива са човешките нрави. 
Но тези които са дали живота си за свободата на Майка България се помнят винаги, защото са чисти и горди, смели и герои. Нека днес и завинаги те бъдат в сърцата и душите ни като светъл пример за истински българи. Дълбок поклон на признателност и Слава на героите от село Орлов дол отдали живота си за да я има България

Какво искате да намерите още в този блог?