Дарете за да запазим църковната библиотека, архивите и исторически за селото ни документи!

Драги Георги,
          Преди време ти бях изпратил преработена статията   „Моето мнение за основаването на Революционния комитет и организацията в с. Минечево (Орлов дол) и посещенията на Левски”, с която те помолих да подновиш първата /Линк към първата статия /. Частичната преработка се наложи, тъй като попаднах на източници по темата, за които преди не знаех. Смятам, че организираното възпоменание на 28 октомври /28окт.2017г.-възпоменателно събитие по случай 140 годишнината от гибелта на орловдолските революционери-бел.моя/ е подходящ повод за това.

          

          Моето мнение за основаването на Революционния комитет

         и организацията в с. Минечево (Орлов дол) и  посещенията на   

         Левски

Като потомък на два рода от Орлов дол – Бозаджиевия и Божковия напоследък с интерес следя това, което излиза за с. Орлов дол в Интернет. По стечение на обстоятелствата, до мен достигнаха различни източници за едно от най-важните събития в историята на с. Минечево преди Освобождението – основаването на Революционния комитет – факт с който основателно се гордеят потомците на Минечевци.

        Още като ученик чувах един от моите високообразовани вуйчовци да казва, че дядо му Господин Бозаджията (на когото е кръстен) бил член на комитета и че комитетът бил основан от Левски. Тук се налага да направя едно уточнение. Във всички спомени по традиция се говори за „революционен комитет” макар, че в повечето случаи става дума за „революционна организация”. С едно изречение – не се прави разлика между тях. А  „комитет” и „организация” са  две различни неща. Да се говори за „революционен комитет” когато става дума за общия брой на членовете не е правилно. В такива случаи е редно да се използва по-широкото понятие „революционна организация”. Членове на комитета са  ръководното тяло на организацията. Затова, когато турците преследват революционни дейци, не случайно най-напред търсят „комити” (от комитет) и после редовите членове. И най-напред тях избиват. Както установявам сега, моят прадядо е бил член на революционната организация, а не на комитета, тъй като е бил твърде млад, за да заема ръководен пост.

         Разбира се, макар и да ме е впечатлил тогава, фактът с основаването на Революционния комитет в Минечево съм го възприемал по-скоро като едно предание, каквито твърде много битуват свързани с личността на Апостола. Още повече, че по понятни причини посещенията на Левски в селищата на България са обгърнати в тайни, поради което в много случаи, събития свързани с него са украсени или дори измислени.

        Когато обаче след години, вече като професионален историк, срещнах  информация в спомените на моя родственик от бабина страна Диньо Божков, че Революционният комитет наистина е основан от В. Левски, за мен вече нямаше съмнение. Освен това такива сведения се съдържат и в някои писма до него от други начетени орловдолци.

        Макар да са безспорни, в сведенията около пребиванията на Левски в Минечево има известни различия и обърквания. Ето защо ще се опитам да направя някои необходими уточнения, за да можем да си отговорим на въпросите: Колко пъти Левски е бивал в селото и кога е основан Революционният комитет и съответно Революционната организация?

         Нека най-напред да видим какво е писано досега по този въпрос. В статията си „За Левски и Орлов дол” (поместена в интернет страницата на Орлов дол) Дянка Радева пише, че Левски е идвал в Минечево три пъти. Тя се позовава на спомените на Руска Господинова Попкостова – правнучка на Господин Попкостов – един от активните дейци на Революционния комитет. Според нея първото идване на Левски в селото е било на Димитровден 1870 г. Най-напред Левски взел участие в църковната служба и дори пял, след което придружен от поп Коста отива в дома му, където бил основан комитета.

           В статия[1] на музеен работник Димитър Донев от музея в Тополовград същото събитие се отнася към Димитровден на 1869 г. Освен това там се казва, че Левски „вероятно е подготвил почвата за създаване на таен революционен комитет”.

        Въз основа на друго предание пък в статията се казва, че дошъл като „косач”. Целта му била да „търси връзка с будни, учени жители на селото.”

        Кога е идвал за втори път в статията на Д. Радева не се посочва. Идването му било под прикритието на„началник на ловците”. За целта проверил пушките на ловджиите, включително и турците-ловджии. Но според авторката, всъщност истинската му цел била да провери как работи комитета.

       Според Донев второто посещение на Левски в Минечево е през 1871 г., когато облечен като „турско заптие”, дошъл да провери пушките на ловджиите. Той смята, че тогава именно бил основан и революционния комитет в къщата на свещениците Гочо и Господин поп Костови.

        И третото посещение според Дянка Радева било през лятото на 1872 г., когато престоял три дни и напуснал селото като косач, заедно с други косачи  от селото. За трето посещение в статията на Димитър Донев не се споменава.  

        Не отричам възможността Левски наистина да е идвал три пъти в Минечево. Напротив дори смятам, че е много вероятно да е минавал повече от три пъти, тъй като селото е на пътя му на отиване и на връщане от Цариград. Има  обаче, неясноти около посочената последователност на посещенията му, които се дължат на различията в преданията.

        По тази причина трябва да проследим направените от Апостола три, документално доказани обиколки в България, които налагат пренареждане на посещенията му в Минечево. Разбира се, като се вземат предвид и спомените на съвременниците, но като към тях подходим по-внимателно. Защото много често едно и също събитие се описва по различен начин – понякога неволно, понякога съзнателно.

        С голяма доза сигурност може да се твърди, че първото посещение на Левски в Минечево, е станало около Коледа през декември 1868 г. Както е известно, тогава Левски осъществява първата си обиколка, като отпътува с кораб от Румъния на 11 декември 1868 г. и се връща там на 24 февруари 1869 г. След няколкодневно пътуване той стига в Цариград, където след кратък престой започва обиколката си. По време на тази кратка по време, всъщност разузнавателна обиколка, Левски поставя задачата за основаване на революционни комитети във всички селища през които е минал. Най-вероятно така е постъпил и в Минечево, което се намира на пътя му към вътрешността. Предполагам, че като първо, посещението е станало изключително тайно и в много тесен кръг, т.е. само с бъдещите членове на Комитета. По тази причина за това посещение по-късно никой не говори. 

        Второто посещение е станало най-вероятно през лятото на 1869 г., когато Левски прави втората си обиколка (от 1 май до 27 август 1869 г.) и посещава главно селищата през които е минал при първата обиколка. Това идване между другото се потвърждава от спомените на дядо Господин Бозаджията (записани от внука му Господин), в които се казва, че Левски идвал в селото през лятото на 1969 г., облечен „в турски дрехи и фес”, като преди това е бил в с. Голям манастир на среща с младежи от околните села и „дал инструкции”. Тази подробност не изглежда измислена, което дава сериозно основание да я приемем като достоверна.

       Това може би е същото посещение, неуточнено по време, в статията на Дянка Радева, при което Левски се явил преоблечен като „турско заптие” и направил преглед на пушките на ловджиите от Минечево. Но по всичко изглежда, че и при това посещение революционен комитет също не е основан официално, както се полага със съзаклятнически ритуали. Най-вероятно Левски отново е имал среща само с тесен кръг влиятелни минечовци, бъдещи членове Революционния комитет, на която може би са обсъдили как върви подготовката за основаването на Революционната организация.

        В известната статия на свиленградчанина Александър Кипров (сп. „Ловец”, 1930 г.) се твърди, че второто посещение на Левски в Минечево станало през лятото на 1871 г. на път за Цариград, преоблечен като заптие, което проверило пушките на ловджиите. Тогава според него е основан революционния комитет в Минечево. На другия ден дори бил организиран лов, с участието на трима турци, при който били убити 2 сърни, много зайци и един глиган. Цялата ловна дружинка се отправила към Свиленград, където вечерта било организирано угощение. Левски и още двама местни младежи се отделили незабелязано и основали местния революционен комитет в къщата на Димитраки Бояджиоглу.

        Сам по себе си този разказ е много правдоподобен и е напълно в стила на Левски. Но около това посещение има неясноти. Очевидно годината е сбъркана. Ако е второто посещение, това означава, че е било през лятото на 1870 г., т.е. да е предшествало основаването на комитета в Минечево на Димитровден.

        Организираният лов обаче е твърде съмнителен. Първо, такъв лов посред лято е невъзможен, освен ако приемем, че „заптието” бракониерства. Но не е за вярване Левски да организира такъв показен лов!  Дори да е така, кой убива глиган по това време? И най-вече противоречи на твърдението във всички спомени, че комитетът в Минечево е основан по Димитровден. В нито един от тях не се твърди, че е станало през лятото. Ето защо това посещение на Апостола в селото не може да бъде свързано с основаването на революционния комитет.

        За истинското основаване на комитета, Левски идва в Минечево трети път. Този трети път може наистина да е на Димитровден през 1870 г., тъй като след 26 май 1870 г. той се установява трайно в България и започва усилена работа по основаването на комитети и организации. Тогава обикаля всички селища в които е минал преди това.

        След службата в църквата „Св. Димитър”, т.е. на патронния празник на храма, се провела учредителна сбирка в дома на поп Господин Попкостов (Костадинов). Според някои спомени преди това Левски е посетил дома на Петър и сина му Господин Граматикови. А според разказа на дядо Господин Бозаджията, след учредителното събрание Левски нощувал в бозаджийницата му, където имало скривалище с „три изхода: към пътя, към плевнята и към глуха пътека край училището. Между другото от разговора ми с 92-годишната Кръстина Радкова през м. август 2016 г. (внучка на дядо Господин Бозаджията по майчина линия) разбрах, че под бозаджийницата имало малка мазичка в която се влизало отвън. Това най-вероятно е било въпросното скривалище към което дядо Господин отворил врата и ползвал за маза. Къщата, разбира се и бозаджийницата ила разрушена и на нейно място построен здравен дом.

         От казаното дотук става ясно, че Левски е посещавал Минечево многократно. Тъкмо по тази причина според мен се е получило смесването на събитията в различните спомени. Освен всичко трябва да се подчертае, че от конспиративна гледна точка, както стана дума, Левски е провеждал срещите си само с комитетските членове по места, а не с редовите членове на организациите. Така е било и в Минечево. Затова не всички са били много запознати с организационните проблеми на комитета. Това се подразбира и от признанието на някои от оцелелите след погрома на организацията минечевци. През 1930 г. един от най-интелигентните орловдолци Петър Попов разпитал все още живите свидетели на събитията – дядо Господин Бозаджията, дядо Христо Чюмпирев и дядо Колю х. Попов, които били сред най-младите и не „най-видните”, т.е. не сред ръководителите. Те изрично подчертавали, че някои решения се вземали от „чорбаджилята”„скрито от тях”. Възможно е също така, като редови членове, за някое посещение на Апостола те изобщо да не са знаели, защото наистина е бил посрещан само от комитетските дейци, т.е. от тесен кръг хора.

          Колко пъти Левски е ходил тайно до Цариград със сигурност не се знае. Затова и никой не може да каже колко пъти се е отбивал в Минечево. Но фактът, че в селото имало изградено скривалище подсказва, че при всяко свое пътуване той е нощувал в селото. В края на краищата колко пъти Левски е бил в Минечево не е най-важното. По-същественото е, че за него селото е било важен център от гледна точка на бъдещата революция и че той гледал на селото и на революционната организация като на сигурна брънка на Вътрешната революционна организация в България. И както се вижда, работата която се извършила тук, дала отлични резултати – създадена била една от най-многобройните революционни организации и един от най-активните комитети в Южна България.

          Във връзка с основаването на Революционния комитет и организацията в Минечево има един недостатъчно изяснен въпрос, който се нуждае от проучване. В спомените си Диньо Божков много пъти споменава името на архимандрит Доситей Ковачев, който е пребивавал в селото (очевидно нееднократно) във връзка с борбата срещу гърцизирането на населението. По-късно, в към края на XIX в., сам Доситей Ковачев потвърдил пред Диньо Божков, че при едно от пребиваванията си в Минечево, престоял у дома на баща му Иван Божков 40 дни. Най-вероятно това е било в края на 60-те и началото на 70-те години на XIX век, когато се очертавали границите на българските епархии в рамките на обособяващата се независима Българска екзархия.Тук трябва да припомня, че точно на етнически принцип се определяла принадлежността на селищата към коя църква да са – към гръцката Патриаршия селищата с преобладаващо гръцко население, а към Екзархията – с българско население. Ето защо гръцкия владика в Одрин искал толкова много да погърчи чисто българското Минечево. Естествено не успял, главно поради апостолската дейност на архимандрит Доситей.

         Но архимандрит Доситей Ковачев е известен не само като духовник и борец за църковна независимост. Той е един от най-верните съратници на Левски. Не случайно на негово име е кръстено село в този регион – Доситеево. Следователно е логично да се предположи, че е съдействал на Апостола за организирането на Революционния комитет и организацията в Минечево. За съжаление никъде – нито в известните ми спомени, нито в някакви други документи свързани с дейността на Левски около основаването на революционния комитет в Минечево не срещнах името му.

          Впрочем, заслугата на Доситей Ковачев дори да е само тази, че е довел до успешен край борбата против гърцизирането на населението на Минечево, той заема важно място в историята на селото. Защото борбата срещу този вид асимилация е толкова важна, колкото борбата за политическо освобождение. Не ми е известно дали на негово име е кръстена улица в селото. Ако няма е редно да се наименува. Между другото такава би трябвало да има и на името на Диньо Божков.

          За съществуването на многобройна Революционна организация и активен комитет подсказва едно важно събитие, което за съжаление има твърде печален край. Събитие, при което турците изливат цялата си злоба върху членовете му, предчувствайки края на господството си. Според информацията съдържаща се в някои писма на орловдолчани до Диньо Божков, от разказа на дядо ми Петър Господинов Бозаджиев и синът му, мой вуйчо Господин случаят е следният:

          По време на боевете при Ст. Загора по време на Руско-турската освободителна война 1877-1878 г., поради слаба информираност селяните от Минечево сметнали, че краят на робството дошъл. Какви действия точно е предприел Революционният комитет не е много ясно. Известно е само, че турските управници били прогонени. Във всеки случай е станало нещо прибързано и очевидно недобре обмислено. Както е известно войната не свършва с битките край Ст. Загора. Турците все още владеели положението в Тракия. Затова реагирали бързо, като пратили в селото редовна войска от Одрин, която извършила погром над революционната организация.

          Дали обаче е щяло да се стигне до този погром, ако не била коварната намеса на Одринския гръцки владика? В едно писмо до Диньо Божков от 1939 г. поп Георги твърди, че тази акция на турците станала по негово донесение и настояване. Подлият владика добре преценил, че случаят е много удобен да си отмъсти на „минечевци”. Той не могъл да им прости, че се отцепили от Одринската епархия, която продължавала да се числи към гръцката Патриаршия. И двамата свещеници от селото не се смятали за „патриаршисти”, а за „екзархисти” и се присъединили към новосъздадената Българска екзархия. Принадлежността на минечевската енория към Българската екзархия означавало, че няма да се събира владичина за алчния гръцки владика, което съвсем го вбесило. Ето във връзка с това какво поп Георги пише дословно: „Това изглежда е озлобило гръцкото духовенство много против тях, за да ги наклевети пред турската власт, която обявява селото за комитско и излавя по-събудените 47 души начело с двамата свещеници и ги избесва до един в Мустафа паша.”

          Тези 47 мъже били арестувани за една нощ. Дядо говореше за 40 души, които били изловени “по бели гащи”. За късмет тази вечер баща му – дядо Господин Бозаджията не си бил вкъщи, а в околни села да продава боза, та “откачил кожата”. Той казваше също, че всички били навързани и закарани в Одрин, където били незабавно обесени, без да са съдени.

На пръв поглед това ми се струваше толкова невероятно, че го възприех само като легенда. Наистина такава жестокост трудно може да се възприеме от нормалния човешки мозък!

         За съжаление „легендата” се оказа истина и то още по-зловеща. Когато впоследствие се сдобих с архива на Диньо Божков, попаднах на оригинала на списъка, по който имената са упоменавани по време на църковна служба. Изпратен му е от поп Георги през 1943 г. Имената са изписани на гръцки език. Открит е през 1936 година в една черничева хралупа в двора на старата къща на хаджи поп Георги. Оказва се, че на този списък имената не са 40, не са и 47, а 50. Нещо повече. В началото на един от преписите на машина моят родственик е добавил на ръка следната приписка: ”Избесени са били повече от 60 души, но запазени са само имената на следните:…”(изреждат се 50-те имена). По някои спомени точният бройна обесените е 63 души.

          Силно впечатлен от тази трагедия, в памет на загиналите, Диньо Божков поставя метална плоча в притвора на църквата на с. Орлов дол, която може да се види и сега. Това се подразбира от една малка негова собственоръчно написана бележка: „Списъкът е предаден (прехвърлен – б.м. Д.Л.) на металическа плоча, окачена у входа на църквата в селото за спомен”. Тук може би трябва да се направи уточнението (макар и не толкова съществено), къде е извършено злодеянието, тъй като според едни спомени то е станало в Одрин, а според други – в Мустафа паша (Свиленград). Както се оказа, няма разминаване, защото наистина някои минечевци са обесени в Одрин (40 души), а останалите 23 в Мустафа паша. 

         Покрай разказа за обесените, дядо говореше за един също така трогателен случай с някой си поп Коста, който от наивност предал неволно сина си на турците. Ще се спра на тази история, тъй като я намерих описана и от поп Георги през 1939 г. (по спомени на внучката на поп Коста от другия му син, Тодора Господинова, която е чувала от него), в писмо до Диньо Божков. Изкушавам се да я преразкажа, защото тя също представя теглилата на българите предизвикани от висшия гръцки клир, в случая представен отново от одринския владика.

          Поп Коста имал син, който бил от близките съратници на Левски и един от най-активните дейци на Революционния комитет при полагане основите на революционната организация в селото. В нощта на арестите Гочо Попкостов успял да избяга и се укрил. Между другото става ясно, че той и друг път се е изплъзвал от ръцете на турската полиция. Наивният му баща обаче, си втълпил, че с помощта на въпросния гръцки владика синът му може да бъде “амнистиран”, както му било обещано. Макар и много трудно синът, който подозирал измама, все пак бил придуман от баща си и се явил при владиката. Разбира се, както може да се очаква от гръцки духовник и този владика показал коварството си – повикал заптиета, които заловили момчето и от страх да не го изпуснат пак, го обесили веднага пред очите на баща му. Самият акт на обесването е подробно описан, но ще спестя подробностите, защото е много покъртително! Както пише поп Георги, поп Коста се върнал в селото покрусен и „през всичките останали дни от живота си е плакал и не намирал успокоение в нищо затуй, че сам предал сина си да бъде обесен.”

        Заради тези зверства се изкушавам да добавя още няколко изречения. Като професионален историк, аз не съм срещал такъв случай, макар през ръцете ми да са минали хиляди страници, отразяващи изстъпленията над българското население по време на турското робство. Можем ли да си представим, какво означава, да се затрият над 60 живота на здрави, работоспособни мъже в едно село, по такъв показен, жесток начин. Това е чудовищно. Някак натрапчиво витае в главата ми мисълта за поведението на зверовете в природата. Когато хищниците нападат стадо животни, изяждат само едно от тях. Не унищожават всички. Следователно тези, които са извършили това злодеяние са по-големи зверове от истинските.

         Позволих си това отклонение, заради възмутителните опити на някои днешни политици, а и от пишман историци, да премълчават подобни събития от времето на робството, за да не се насаждала омраза между българи и турци. А в същото време правят точно това, като сравняват т.н. възродителен процес с геноцид. Да вземат речника за чужди думи и да прочетат какво значи геноцид – „унищожаване на отделни групи от население по расови, етнически или религиозни мотиви.” Тъкмо обесването на толкова мъже без съд и присъда е типичен пример за геноцид. А що се отнася до мирното съжителство, аз нееднократно съм писал и казвал: Ние трябва да живеем мирно, без омраза, въпреки миналото. Но трябва да го знаем, за урок. Точно хората, които не познават миналото и не знаят какво е геноцид, спекулативно наричат така т.н. възродителния процес, който всъщност смени само имената, а не религиозната принадлежност на турците. Между другото след 10 ноември те не си върнаха имената, а сами се преименуваха още веднъж, т.е. приеха имена от действащата именна система в Турция, като се отказаха от окончанията „ов”, „ев” и „ова”, „ева”. Не всички разбира се, защото с българските имена по-лесно се адаптират в европейските държави.

                                                                  Ст. н. с. д-р Дечко Лечев – историк

                                                                  Гр. Шумен

                                                                  GSM – 0898340237

За сведение:

             Научно-изследователска дейност на Дечко Лечев

            Дечко Лечев е завършил история във ВТУ „Св. Св. Кирил и Методий”. Доктор по философия, старши научен сътрудник по история.  Повече от 22 години (до 2007 г.) е директор на Регионален исторически музей – Шумен. Успоредно с административните си ангажименти се занимава и с изследователска работа.  Автор е на монографиите: „Дарителството през Възраждането”, „Златна книга на дарителството в Шуменския край”, „Лекарят на людските страдания (д-р Никола Блъсков)”, „Шумлян, град великий под Балкана”, „Легенди от „люлката” на България”,краеведското изследване “Ветрище. Исторически бележки”, историко-публицистичната книга „Моето време. От кандилото до компютъра” и биографичната книга „Ботевият четник Юрдан Попхристов Кърщовски”. Автор е и на няколко десетки статии в научни издания. За книгата „Златна книга на дарителството в Шуменския край” през 1999 г. му е присъдена „Награда на Шумен” за научни изследвания. Написва учебник за студенти по музейно дело. Съставител и редактор е на книгите „Съприкосновения с личности на духа и перото” от Диньо Божков, „Басни за деца и родители” от Никола Блъсков, „Животоописание” от д-р Стефан Смядовски и „Предизвикани спомени” от Веселин Смядовски.

          Последното му краеведско изследване е „Салманово. Материали и бележки за историята на селото”  излязло през 2016 г.

с.Орлов дол, общ.Тополовград

Уважаеми дами и господа 
Няма друго населено место в района на Сакар планина да е дало такъв голям дар, такава голяма лепта за каузата на майка България. 
За българската кауза, оцеляла през дългите години робство и възкръснала с цената на неизброими жертви, страдания и мъка, 
 Орлов дол с право може да се нарече възрожденския център на Сакар планина. 
В Орлов дол винаги свободата, българския дух и вяра са давали облика на селото, като пример за всички останали. И това не е било случайно. Корените от царските земи, са били здрави и дълбоки. Хората носели в сърцата си българщината, пазели я ревниво и се борели упорито за нея. Борбата е била трудна, упорита и жестока, борба за оцеляване и доказване, борба за да те има на този свят. 
Борба на много фронтове за българско писмо и българска църква и от там на сетне за Българска държава. Орлов дол е бил възрожденски център в борбата за самостоятелна българска църква и българско образование. Минечевските попове и граматици били истински народни будители и просветители. Началото на борбата за българска църква и за българско училище започнала в селото още към 1800 г.. По предание от тогава в селото започнала организирана борба за българска просвета. Постепенно в селото се оформила самобитна школа начело с поп Стайко, от която излезли много попове, граматици и други просветени хора, както за селото, така и за района. Така до освобождението, освен поп Стайко, са били известни още Минечевските попове поп Господин, поп Стамо и поп Недялко Господинови, поп Господин и поп Коста поп Стамови, поп Георги хаджи Желев, поп Атанас Пеев, поп Господин Граматиков, поп Христо Врънгов, поп Злати и др. От по-ранен период били известни и Гоподин Граматик и Жельо Граматик, които учили децата в къщите си. Към освобождението граматици били Петър Граматика и синът му, обесени през 1877 г. Минечевските граматици и свещеници били истински народни просветители. В условията на Възраждането те изиграли голяма роля в защита на българщината от гръцкото влияние и със своята дейност не допуснали гърцизма да се разпространи западно от Кавакли (Тополовград). Минечевските попове държали в енорията си над 30 селища от Гердеме (Хлябово) и Явуздере (Доброселец) до Гълъбово и Детелините. През последното десетилетие на турското робство Минечевските попове и граматици били свързани и с революционното движение в района и участвали активно в него.
Не случайно апостола на свободата Васил Левски е посещавал Орлов дол, не е случайно, защото той е имал информация какво е селището и какви са хората му. Той е знаел че тук без проблем може да се посадят семената на революционната борба за свободата на България. А Орловдолци очаквали водача и го подкрепили. Подкрепили го със всички сили и енергия и с надеждата за скорошната свобода. Отворили широко портите на църквата Свети Димитър, на селските домове на своите души за Апостола. От преданията които са останали до наши дни научаваме че в революционния комитет основан от Васил Левски в с. Минечево (Орлов дол) влизали и взели активно участие; Ганчо поп Костов, Господин поп Граматиков, Тончо поп Недялков, Стефо Георгиев, Христо П. Граматиков, Нягол Стоянов, Недялко Георгиев, Атанас Господинов, Желю Христов, Иван Христов, Желю Михалев, Кюрчо Янчев, Георги Желев, Михо Марков, Желю Димитров, Господин Проданов, Йовчо Желев и др. 
Много от тях не дочакали тъй желаната свобода. 
Всяко стадо си има и мърша и подли и долни предателски души, такава е историята, такива са човешките нрави. 
Но тези които са дали живота си за свободата на Майка България се помнят винаги, защото са чисти и горди, смели и герои. Нека днес и завинаги те бъдат в сърцата и душите ни като светъл пример за истински българи. Дълбок поклон на признателност и Слава на героите от село Орлов дол отдали живота си за да я има България

"Българино, знай своя род и език" - завет, който всеки българин трябва да помни!

Историята на Гурговия род:

-стр. 1-

Коста Кръстев:

ИЗЧЕЗВАЩИЯТ ГУРГОВ РОД

Моето село се слави с големите си родове. Един от тях е ГУРГОВИЯТ.

Родоначалник на тоя голям род е дядо Ганчо. Роден през 1833 год. в с.

Минечево. Живял до към 1908 година. Бил висок, строен със сини очи. Косата

му рано побеляла.Обичал да има брада и тя била бяла във вид на чатал.

Основното му занимание било земеделието и скотовъдството. Освен това

имал голяма наклонност и в търговията. Дворът му бил много голям, около 15

декара. Сред двора му била къщата, в която живеело многолюдното му

семейство. Къщата му била направена от кирпич и кал, покрита с турски

керемиди.

Типичната Минечевска къща от онова време представлявала

правоъгълна постройка с две широки помещения, обърнати на юг. Първото

помещение, наречено КЪЩИ, служи на всички членове на домакинството. Тук

е огнището с широка отворена камина. Тук е закачена веригата, тук е

пиростията, ръжена, кандиля. Отоплението на това помещение ставало от

буйния огън от камината. На северната стена е полицата за домакинските

съдове-паници, сахъни, гювечи и др., а на южната страна е бакърницата. Тук

са бакърите за вода, бъкели и други съдове за вода. На срещуположната

страна на огнището са възстребите за постелони и други дрехи. В това

помещение спи цялото домочадие на дебели плъсти, покрити с вълнени

строши.

Второто помещение,наречено ХАЯТ, служи за хамбарите за зърно и

брашно. Тук се намира целият селскостопански инвентар. Под хаята е избата

на 2-3 метра в земята. Тук са кацата с киселото зеле, тук са буретата с руйно

вино, тук са тулумите с овче сирене и др.

На юг от къщи и хаята има навес, наречен СЛОНЬ.

Лятно време тук се спи и храненето ставало на голяма парлия.

Тоя тип къщи в моето село имаше до 1944 година, а дядо Ганчовата

просъществува до 1948 год., когато беше съборена от правнука му, Христо

Гургов, който построи в същия двор нова, на два ката къща.

Дядо Ганчо построява в същия двор по съвременна къща, която я

предоставя на голямата си дъщеря-Марина, когато някакъв ябанжия му става

преведен зет.

Дядо Ганчо е бил много находчив човек. Много декари от нивите си сеял

със сусам и просо.

Всяка есен, след прибирането на реколтата, отивал на тежка кирия до

Одрин и Люлебургаз да продава сусам и просо. От там пък купувал гайтани,

разни бои за тепавицата и бояджийницата, която работела във Вряшката

река. Много от просото пласирал в село. Нашето село е известно в цялата

околност, че е бозаджийско от край време.

Във всяка къща има поне един бакър с просена боза.

В двора на дядо Ганчо едрият добитък за впряг е бил бивола.

-стр. 2-

Биволицата е главното млекодобивно животно. Конят за него е бил

светиня.

Дядо Ганчо е бил добър общественик. Ползвал се с авторитет сред

съселяните си. Бил е съмишленик на революционния комитет, основан от

Васил Левски в 1871 година.

Неговият брат, поп Коста, също е бил един от съмишлениците на

революционния комитет.

Поп Коста имал двама сина - Ганчо и Господин.

За Ганчо поп Костов има предание:

Турците знаели,че Ганчо поп Костов е начело на Комитета и искали на

всяка цена да го заловят, но Ганчо се укрил и не могли да го хванат.

Турците взели за заложник брат му Господин, който бил откаран в

Свиленград. Гръцкият владика в Одрин, убедил поп Коста да заведе сина си

Ганчо в Свиленград, като му обещал, че ще му издейства да бъдат

освободени и двамата му сина. Наивно, поп Коста и Ганчо повярвали на тая

измама. Ганчо се предал. На другия ден бил обесен. Неговото име е написано

под № 36 в паметната плоча в черквата.

Обесени са 64 видни патриоти на с. Минечево. Този погром е жесток

удар за селото. Загинала най-будната част от хората. Това вероятно оказва

влияние върху по-нататъшното развитие на селото. Дългогодишната борба на

минечевци за просвещение и национална свобода, както и дадените жертви

не отиват напразно. Минечевци запазват своята народност, език и нрав.

Сега по конкретно за произхода на името "ГУРГОВИ"

През Руско-турската, когато вече армията на ген. Гурко неудържимо е

громяла турската войска, един преден отряд от армията му замръква в

с.МИНЕЧЕВО, на път за Одрин. Нашенци ги посрещат с хляб и сол.

Войсковата част престоява малко време в селото, но минечевци остават

с най-добри впечатления от поведението на войниците, като братя

освободители. Войниците са разквартирувани буквално във всяка къща.

Командирът на Отряда, м-р Степанов, с неговия щаб, е бил настанен в двора

и къщата на дядо Ганчо. Една артилерийска батарея е била настанена в

двора на Господин Герджиков, друга в двора на Вълчо Недков, а фурната и

цялото домакинство било разквартирувано в двора на Карабаджакови

/насилствено изселен род от село/

Под ръководството на дядо Ганчо, хората масово се стекли да помагат

кой с каквото може. Набързо двора на Карабаджакови се превърнал на

сеновал и на фураж от ечемик, овес и бурчак.

След 3-4 дни руският Преден отряд трябвало да продължи

преследването на бягащата турска войска. Майор Степанов сам пожелал

дядо Ганчо да ги преведе по най-късия път за Одрин.

За дядо Ганчо това било истинско удоволствие.

Качен на собствения си бял кон, заедно с м-р Степанов повеждат

отряда по Атоловския път /сега се нарича войнишки път/.

Руските солдати, въодушевени от смелостта на дядо Ганчо и понеже

брадата му била бяла-чаталеста, приличаща досущ на брадата на генерал

-стр. 3-

Гурко, го наричат:

"Ета генерал ГУРКО"

От тогава, тоя род, който до тогава се е наричал Ганчо-господиновия,

започва да се нарича – ГУРКОВИЯ, а в последствие - ГУРГОВИЯ.

Род голям, приличащ на огромно дърво с много клони.

Някои от клоните на дядо Ганчо остават неизвестни. Знаем само за

дъщеря Марина и за сина му Янчо. За дъщеря му Марина знаем, че се е

омъжила за някой си ябанджия, като лриведен зет. Заживели в

новопостроената къща, построена от дядо Ганчо. Оставят в наследство син

Ганчо и дъщеря Тона.

Ганчо е бил много интелигентен и учен за времето си човек. Оженил се

за учителката Донка. Ганчо умира много млад, а жена му Донка доживя до

средата на 20 век. /била е учителка на баща ми, на майка ми, на брат ми и на

мен/

Оставиха в наследство дъщеря Мара, която много рано заживя в Стара

Загора и не знам нищо за нея.

Дъщеря й Тона се омъжва за Георги Василев, като приведен зет.

Оставят в наследство - Неделя, Стана и Ганчо. Всички са измрели. Тук

не можем да търсим продължител на името ГУРГОВ. Къщата е почти

съборена.

Отиваме към клона, на който е кацнал сина на дядо Ганчо, а именно

ЯНЧО.

Роден през 1857 година в с. Минечево. Като мъжко отроче, рано-рано го

задомяват, вземайки му най-хубавата мома на селото, която се е казвала

Жела. Знам от майка ми, че баба Жела била много красива и добра по

характер. На ръст била ниска, много работлива и скопосна. Цялата

-стр. 4-

домакинска работа легнала на нейните рамене.

Дядо Янчо от рано е впрегнат в селскостопанската работа - земеде-

лието и скотовъдството са били негово задължение, докато за воденицата и

тепавицата се е грижел дядо Ганчо. След като умира дядо Ганчо през 1908 г.,

работата на Гурговата воденица и тепавица започнала да замира и така до

към 20-30 година на 20 век, когато напълно спира да работи.

Дядо Янчо остава да живее с многолюдното си семейство в старата

бащина къща. По традиция, в двора на дядо Янчо за впрегат едър добитък е

бил бивола, а женската биволица за мляко и за разплод.

Овцете му, все тъмно руни, не надминавали 40-50 глави. Конят по

традиция се ползвал с уважение.

Дядо Янчо е построил голяма плевня, обор, за едрия добитък. По негово

време е изкопан кладенец с рядко хубава вода.Цялата махала се е

снабдявала с вода от Гурговия кладенец, ограден с чемшир и рошави

дървета. Най-напред водата се е вадила с геранило. В последствие с - родан.

Взаимоотношенията на дядо Янчо със сестра му Марина не били добри

/навярно за това, че тя е заживяла в новата къща/

Такива си останаха и от поколенията на дядо Янчо.

Дядо Янчо много-много с обществена работа и търговия, като баща си,

не се е занимавал. Гледал си е чифчилика и за времето си е бил доста

заможен.

Родили му се трима сина: СТАНКО, ПРОДАН и КОСТА.

Станко, като най-голям, след като се е оженил, го отделят в къща на

"Бонния юрт". Родили му се две деца - син Стойчо и дъщеря Мара.

Рано умира - убит в Балканската война.Още като невръстни деца, майка

им се омъжва повторно за Димитър Бичков.

Стойчо е принуден рано да се ожени. Остава в наследство дъщеря

Мара, която е жива и живее в бащината си къща.

Дъщерята на дядо Станко - Мара продължава Людцканчен-Продановия

род.

С умирането на Стойчо Гургов, на тоя клон умря и името Гургов.

Отиваме към друг клон, където е кацнал средния син на дядо Янчо -

Продан Гургов.

Рано отделен в къща в "Новата махаличка".

Раждат му се синове - Янчо кръстен на дядо си Янчо и Иван.

Може би да е имал и дъщери, но за мен останаха неизвестни.

Янчо Проданов Гургов, след като се е оженил за Руса /от Гержиковия

род/, го отделят в нова къща в бащиният му двор. Раждат им се две деца: син

Продан, кръстен на дядо си Продан и дъщеря Ивана, кръстена на чичо си

Иван.

Синът им Продан, непосредствено след 9.9.44 г., замина в Стара

Загора.

Работи в системата на МВР. Почина млад и до колкото знам няма мъжко

наследство.

Ето, че и тук името Гургов спира да се чува.

Дъщеря им Ивана, също се омъжи и заживя в Стара Загора.

-стр. 5-

Иван Проданов Гургов остана да живее в бащината си къща. На тоя

клон все още се чува гургулишка песен, защото сина му Янчо-кръстен на чичо

си Янчо е жив и здрав и живее в село. След неговата смърт и тук на тоя клон

ще пресекне песента.

Няколко думи общо за всички от тоя клон.

Дядо Продан, синовете му Янчо и Иван, внуците му

Продан и Янчо бяха видни общественици. Дядо Продан е един

от учредителите на Партията в село -1911 год.

Ето,че дойде ред да се качим на клона,където е кацнал най- малкият син на

дядо Янчо, моят дядо, КОСТА ЯНЧЕВ ГУРГОВ.

Роден в с. Минечево през 1880 година. Израснал в многолюдно про-

гресивно семейство. От рано закърмен с прогресивни идеи и любов към

Русия. Такъв си остана до края на живота си.

На тоя клон много по-подробно ще опиша всяка вейка, всеки лист.

И така: дядо ми Коста, на ръст среден, със сини очи,с изправено тяло,

като пружина.Чувал съм от майка ми ,че досущ приличал на дядо Ганчо по

външен вид, по характер и нрав. Оженил се за баба ми Мария, която

произхожда също от голям прогресивен род - Ингилизите.

Били са четири сестри и двама братя. Баба ми продължава големия

Гургов род.

Раждат им се седем деца, като първото - Марина умира, още като бебе.

-стр. 6-

Второто им дете е дъщеря –Ивана /моята майка/, кръстена на леля си

Ивана, родена 1909 год.

Третото дете е син - Станко, роден 1912 год., кръстен на чичо си .

Четвъртото е син -Христо, роден 1915 год, кръстен на вуйчо си.

Петото дете е син- Янчо, род.1919 г., кръстен на дядо си Янчо.

Шестото е дъщеря- Стойка, род. 1924 г., кръстена на леля си Стойка.

Седмото е дъщеря-Жела, род.1928 г., кръстена на баба си Жела.

Моята баба Мария, като майка, родила и отгледала тая голяма челяд,

беше човек със слабо телосложение, на ръст сравнително височка.

Изобщо баба беше жилав човек. Освен къщната работа, която край

няма, тя работеше наравно с мъжете на нивата и в отглеждането на едрия и

дребен добитък в двора. Косата й не побеля. По това не приличаше на

мъжете от Гурговия род, на които косите им бяха бели, бели, като памук.

Баба беше голяма кулинарка. Нейните млинове и манджи помня още.

По характер беше много добра. Никога не ни се караше, макар и да сме

направили някоя беля. Аз при нея съм намирал винаги топлота и защита.

Ползваше с авторитет сред хората в село. Беше билкарка и с билки помагаше

на хората. Освен това умееше да лее куршум против уплаха и да бае против

уроки. Не помня баба да е боледувала. На хапчетата не знаеше вкуса.

Баба доживя до дълбока старост. Почина на 93 години, през един

мразовит ноемврийски ден на 1973 година. Беше погребана в гроба на баба

Жела. В същия гроб погребахме и моята майка -11 май 1999г.

Още нещо за дядо Коста, с коса бяла като сняг.

Бил е виден общественик в селото. Заедно с брат си Продан са осно-

ватели на Партията в село.Това става през 1911 година.Най-активно се е

включвал в мероприятията на Партията, които е провеждала преди 9.9.1944

год. Участвал е в Соболевата акция.

След 9.9.1944година, активно е участвал в укрепването на народната

власт в село. Ползваше се с голям авторитет сред съселяните си.

Освен със земеделие, той се занимаваше с абаджийство - шиеше на

хората потури, хаджемки, елеци. Беше майстор гайтанджия. Неговата шевна

машина "Сингер" дълго се ползваше от подрастващата му челяд. Освен това,

хората го помнеха с това, че беше "зъболекар" на селото. Тогава нямаше

упойващи неща при вадене на зъби, но той майсторски вадеше болните зъби

на хората.

Дядо Коста е участвал в Балканските воини. Три пъти е раняван, но

имал късмет да се върне от фронта с три ордена за бойна слава. В тия войни

Орлов дол дава много ранени и 60 убити. Нямало къща без ранен или убит. В

къщата на Гурговите - раняван е дядо, а убит е брат му Станко.

В двора на дядо, по традиция, за впрегат добитък са имали бивола, а

биволицата за мляко и за разплод. Още помня биволското масло, което съм

ял и биволската бърканица, която съм пил.

В многолюдното му семейство цареше пълен патриархален бит.

Неговата дума беше закон. За да потвърдя горното, ще разкажа един случай,

който се е запаметил в съзнанието ми.

-стр. 7-

Било февруари 1943 год.

В къщата на дядо дойдоха сватовници да сватуват за леля Стойка.

Главен сватовник беше дядо Митко Керанов. Обстановката беше доста

тържествена. Сватовниците седнали на възглавници, направо на земята. В

средата, дядо наточил бакър с вино.

Правя едно малко отклонение: дядо знаеше, че Митко Керанов пие

виното само от бакър. Негов е лафа., който се знае от цялото село:

" Мож да е на дъното, ама в бакър да е "

И така, след почерпката, започна деловата работа.

В къщи бяха събрани почти цялата му челяд.

Дядо Митко каза много хубави думи за леля, че е мома над момите, че й

е дошло времето да се задоми, за момък който също е момък над момците, а

именно за Димитър Атанасов Пипев. Леля изтръпна. Тя си имаше любовник-

Христо Недялков. Упорито мълчеше, когато я питаха съгласна ли е да приеме

междето на Димитър. Тая обстановка продължи до сред нощ. Леля не даваше

съгласието си и не приемаше междето. Тогава дядо Коста изправи бялата си

глава и бавно, бавно каза:

"Давам дъщеря си Стойка за жена на Димитър Пипев"

Леля дълбоко въздъхна, бавно взема междето, а от очите и паднаха две

големи сълзи.

Дядо към децата и внуците си беше сдържан. Аз не помня, като негов

втори внук и носещ неговото име да ме е прегърнал или полъскал.

Дядо беше майстор разказвач на приказките от Андерсен и бр.Грим.

Така разказваше, сякаш героите бяха живи. Дядо Коста, като баща си,

като дядо си, беше поклонник на коня. Конят за него беше като светиня.

Помня им червения кон, с който дядо обичаше да се разхожда из селото и

мерията на селото. Този кон му "изяде" главата. Един мартенски ден на 1945

родина, излиза на разходка към местността "Елехчево”. При Елехчевското

кладенче конят се подплашил и го съборил. При падането се натъртил яко в

областта на гърдите и корема. Легнал болен. Баба го лекува по своему -

правела му компреси със силна ракия, завивала го със серниста вълна,

мажела го с разни мехлеми направени от нея, но положението се влошавало,

докато на 24 юни 1945 година почина, само на 65 години. Стотици хора от

село пък и негови приятели от околните села са били на погребението. Аз и

леля ми Жела не успяхме да сварим и да присъстваме на погребението, тъй

като бяхме ученици в Харманли. Погребали са го в гроба на баща му - дядо

Янчо.

За дядо Коста Гургов колкото и да пиша ще е малко, затова спирам.

Нека се качим на клона, където е отседнала най-голямата му дъщеря,

моята майка. Родена на 1 декември 1909 година.

По външен вид и по характер - пълно копие на дядо.

Най-баш момата в село. Омъжила се е за баща ми на 17 год. При нея

сватуване не е имало. Баща ми с още 2-3 яки негови приятели я отвличат от

тях. Това става в 1926 година.

-стр. 8-

Майка ми става продължител на Митю-Георгиева род.

На другата година-1927 се ражда брат ми Георги, кръстен на дядо

Георги. След три години през 1930 съм се родил аз, кръстен на другия дядо -

Коста. На тоя клон няма как да търсим името Гургов.

На брат ми Георги се раждат двама сина – Красимир, кръстен на дядо

си Кръстю и Кольо, кръстен на другия си дядо Кольо. И двамата са с висше

образование. Красимир завършил в СССР, а Кольо в България.

Брат ми живя до 87 год. Почина на 10 юни 2015 год.

Погребан е в Димитровградския гробищен парк, в гроба на жена си

Динка.

Красимир има две деца - дъщеря Галя, кръстена на дядо си Георги и

син Гошо, кръстен и той на дядо си Георги.

Галя завърши медицина и работи като лекар в София. Тя има двама

сина: Самуил и Калоян.

Гошо има две деца: дъщеря Юана и син Борис.

Както се вижда на тоя клон са накацали само царски имена.

Отиваме на клона, където е Кольо.

Живее в Димитровград. Има две деца: дъщеря Диляна, кръстена на

баба си Димка и син Пламен, кръстен на другата си баба Пена.

Диляна живее и работи в Пловдив и има син Николай, кръстен на

дядо си Кольо. Пламен живее и работи в Пловдив и има дъщеря -

Камелия.

Ето, че дойде и моя клон, на който има три фамилни имена: Митев,

Георгиев, Кръстев.

Аз си избрах да се казвам Кръстев. Видимо баща ми беше много

доволен, че името му ще се прославя в бъдеще.

На брат ми синовете са Кръстеви. При моите деца не е така. По кръщел-

ни свидетелства са записани Георгиеви. Като пораснаха, сами си избраха да

се наричат Костови.

Синът ми, Ваньо, е роден в гр. Казанлък на 10.11.53 год.

С мен обиколи много гарнизони, докато се установихме в Бургас през

1962 год.

Тук завърши образованието си, тук се реализира като учител –

автоинструктор. Тук се ожени. В следствие на несполучлив брак се разболя и

почина на 31 март 2000 год, само на 46 години. Остави дъщеря на име

Мариана, която не познаваме.

Развода на Ваньо много тежко го възприе жена ми Мария. Притесни се,

разболя се от коварния диабет и почина преди Ваньо -31.12.95 г.

За жена ми Мария съм писал много в други материали. Само ще кажа:

Тя беше прекрасен човек - дарил я Бог с много хубост и доброта.

Дъщеря ми, Дочка Костова, е родена в гр.Бургас на 1.6.63 година. Тук

завърши цялостното си образование, тук работи и живее. Родиха й се две

деца: син Ясен, кръстен на баба си Яна и дъщеря Катерина, кръстена на

мене.

Ясен е роден на 31.8.83 година.Завърши образованието си в Бургас.

-стр. 9-

Работи в гр.Бургас. Женен е. Има син Денис, роден на 29.2.2112 год. Очаква

втори син.

Катерина, по мъж – Димитрова, е родена в гр. Бургас на 7.6.86 год. Тук

завърши цялостното си образование. Тук живее и работи. Има дъщеря

Виктория, родена на 3.8.2009 година. Очаква второ дете.

За да приключа с клона на мама, ще кажа: въпреки, че никой не носи

името Гургов, много от характерните черти на Гурговите се проявяват при

брат ми и при мене. Кръвта вода не става.

Сега да се качим на клона,от където гордо се носеше името Гургов, най-

големия син на дядо - Станко Костов Гургов.

Роден през 1912 година. От малък впрегнат в селскостопанската работа.

Овчарлъка за него беше хоби. Познаваше овцете, гдето се вика до девето

коляно. Задомили са го твърде млад. В къщата на дядо идва Михна Великова,

за да продължи Гурговият род.

Като жена, вуйна беше по-висока от вуйчо Станко, с много благ

характер. Беше много работлива. Цялата домакинска и кърска работа легна

на нейните ръце.

До като съм бил на 4-5 години, така ме приютяваше към нея и към

нейните деца, че съм мислил, че тя е мойта майка.

Вуйчо Станко беше с начално образование. Лете на чардака с овцете,

зиме на саята /кошарата/, на Казалжаюрт.

Вуйчо Станко беше рядко добър човек. Обичаше да се шегува. Хората

го уважаваха и се допитваха с него по въпроси на овчарлъка. По време на

ТКЗС, беше кооперативен овчар. Отглеждал е най-хубавото стадо.

Награждаван е с екскурзии навън и в нашата страна. Отделен в

новопостроена къща, където заживява с четиричленното си семейство.

Родиха му се две дъщери:

Мария,родена през 1932 год., кръстена на баба си Мария и Ивана,

родена 1934 год., кръстена на вуйчо си Иван.

Мария е с основно образование. Омъжи се за Стамо Господинов и така

продължи Стамовия род. Родиха и се двама сина:

Диньо, кръстен на дядо си Господин, отрано се изсели от село и заживя

в Ямбол. Диньо рано напусна белия свят. Каквато и челяд да има, тя не може

да носи фамилията на Гурговите.

Вторият син на Мария е Иван, кръстен на чичо си Иван. Рано замина за

чужбина - Испания. Там живее и работи.

Втората дъщеря на вуйчо Станко е Ивана, с основно образование.

Омъжи се за Христо Гержиков, като приведен зет. Заживяха в къщата на

баща си. Въпреки това, Ивана пролъпжи Гержиковия род.

Родиха и се две деца: дъщеря Марийка, кръстена на леля си Мария и

син Станко, кръстен на дядо си Станко. И тук не може да търсим името, за

което се отнася този очерк.

За да приключа с Мария, ще кажа ,че и тук кръвта вода не става.

Мария по външен вид е пълно копие на баща си, а по характер е взела

всичко от мойта майка.

-стр. 10-

Най-широко известна стана тази фамилия - Гургов при втория син на

дядо Коста, а именно Христо.

Христо Гургов е роден през 1915 год. От рано закърмен с комунисти-

чески идеи.

Такъв си остана - верен на БКП. Един от петте висшисти в селото.

Завърши образованието си в Пловдив, където се включва активно в

младежкото революционно движение.В квартирата му са отсядали видни

младежки ръководители, като Лиляна Димитрова, Сашо и др.

Още от преди 9.9.44 година стана учител и директор на прогимназията в

село. До пенсионирането си, остана такъв. Отдаде целия си съзнателен живот

на учителството. В тия повече от 30 години трудов стаж, колко ученици са

преминали през неговите ръце и взети всички заедно, колко пъти се е

изричало името Гургов. Така,че Гурговия род, като че ли беше най-известен

по негово време. Никой не казва Гургов-Стаковите.или Гургов Продановите.

Вуйчо ми Христо и образование имаше и знания имаше, но той не

напусна селото, както някои негови връстници, а остана в село за да образова

децата и младежта на селото. Радост беше за него, че от село имаме

генерали, лекари, юристи, агрономи и др..

Вуйчо Христо беше на ръст сравнително висок. Очите му бяха ясно

сини. Косата му още от младини - чисто бяла. По характер беше сприхав, но

пък много честен и справедлив. От душа мразеше неправдите,

подлезурството, лъжата, шуробаджанащината. Бореше се срещу всичко

уродливо в Партията и местната власт. Безпощадно критикуваше местните

ръководители, в лицето на Вълканята, Йолдовите, Гержиците. За това и те го

ненавиждаха. Дълго време правеха така, за да не го признаят за "активен

борец против фашизма", макар,че беше най-много бит и трошен от

фашистката власт. Той беше с пословична упоритост. С много бягания и

-стр. 11-

писания, правдата победи - беше признат за активен борец. Малко време се

радва на това звание – Демокрацията му го отне.

След като почина дядо ми Коста, братята се разделиха по братски.

Дъщерите на дядо /моята майка/ не е търсила нищо. Вуйчо Христо

остана в бащиния си дом.

През 1948 година,събори старата къща и плевнята и с годния материал

си направи нова къща в бащиния си двор с тухли и европейски керемиди -

къща на два ката. Дворът му стана образцов, а градината цялата овощна.

Майстор беше при облагородяването на дърветата.

Като се пенсионира, се захвана с пчеларство и успя да постигне добри

резултати.

В спорта не беше много адекватен. Ще разкажа нещо в тая връзка.

Било е през 60-те години на 20 век.

Бях си в село. Играеше се футболен мач между ЦСКА и Левски.

У моите родители нямаше радио. За това отидох, за да го слушам, у

вуйчо Христо. Заедно с вуйчо слушахме мача. ЦСКА падна с гол на Гунди.

След мача видимо съм бил разстроен. За да ме успокои, вуйчо каза: Мразя го

тоя Гунди, но пък уважавам Аспарухов. Казах му, пред други хора да не казва

това, защото и двете имена се отнасят за едно и също лице.

Ловжълъка му беше хоби. Сутрин тръгва с пълен патрондаш с патрони,

вечер се връща с празен патрондаш и празна торба.

Не съм сигурен, но предполагам, че се ожени през 1938 год.за Яна.

Родиха му се две дъщери: Кочка и Руска.

Кочка, кръстена на дядо си Коста. Завърши средно образование. Омъжи

се за Кольо Стоянов. Живее в Стара Загора. Родиха им се:дъщеря Янка,

кръстена на баба си Яна и син Стоян, кръстен на дядо си.

-стр. 12-

Янка живее в Стара Загора. Има един син – Боян.

Стоян също живее в Стара Загора и има един син – Калоян.

                              Кочка

Руска, кръстена на леля си Руса. Омъжена за Веселин. Живее в град

Казанлък. Имат син - Борко, офицер от армията.

Колкото да гледаме, колкото да слушаме, на тоя клон гурговича песен

няма.

За да приключа с вуйчо Христо, ще кажа още нещо.Той беше изявен

общественик. Взел дейно участие в борбите за социална справедливост, за

културно - просветното обновление на селото. До края на живота си, вуйчо

Христо живееше с проблемите на родното си село.Но по ирония на съдбата,

почина далеч от родното си село - там където са костите на прадядо Ганчо, на

дядо му Янчо, на баща, на майка. Гробът му е в гробищния парк на Кольо

Ганчево, квартал на Ст. Загора.

Ето, че дойде ред да се качим на клона, където е най-малкият син на

дядо Коста, а именно - Янчо Костов Гургов.

Роден през 1919 година. С основно образование, но за времето си е бил

много образован човек. Идеите, който се проповядват в семейството на Коста

Гургов, не стават чужди за него. Като младеж, активно се е включвал в

акциите на младежкото революционно движение. Като войник във въздушната

школа в гр. Казанлък, участвал във военно-конспиративна група под

ръководство на Желю Манолов. Чрез подло предателство, групата е разкрита.

Желю Манолов е убит край село Овощник, Казанлъшко, а моят вуйчо лежал

строг арест много дни, след което бил откомандирован от школата поради

непригодност.

След като се ожени за Мария Илиева, от с. Градец, дядо ми го преведе

зет в Господин Няголов, който е вуйчо на вуйна Мария. Не знам със сигурност,

но името Гургов тук не се чува, така както беше при братята му. Може би за да

Кочка

-стр. 13-

не се пренебрегва името Няголови, или вуйчо ми беше обиден на Гурговите

за това, че на Станко направиха нова къща, Христо остана в бащиния си дом,

ползвайки всичко, що е останало от Гурговите, а той - изпратен зет в Няголов

Господиновите, в къща - съборетина. Свидетел съм, когато беше Секретар на

Съвета, на документите се подписваше -Янчо Костов. Помня и друг случай.

Когато кандидатствах да ме приемат в Партията, той ми беше гарант.

Препоръката, която ми направи, също беше подписана –Янчо Костов.

Вуйчо Янчо беше среден на ръст с очите на баба. Косата бяла-памук.

По характер беше сприхав. За нула време можеше да те навей, да те насей,

след това можеше да съжалява. Аз поне така чувствам, че с най- близките си

хора се държеше студено. Със сестра си /майка ми/ се имаха, като върли

врагове. На погребението на майка ми той не присъства на хляба, който

дадохме в нейна памет. Беше голям активист в обществено-политическия

живот на село. Не търпеше неправдите. Критикуваше безпощадно

нередностите, вършени от партийната и местна власт. Дълги години работи

като Секретар на Съвета. До края на живота си остана верен на БКП. Сам,

със собствени сили и средства си направи нова хубава къща в двора на

Няголов Господиновите. Двора му стана почти образцов. В неговия двор

козата беше на почит и уважение. Родиха им се две деца: син Диньо, кръстен

на дядо Господин и дъщеря Иванка, кръстена на моята майка.

Диньо носеше с гордост името Гургов, като продължител на тоя велик,

голям род. Ожени се за Златка. Роди им се син - Янко, кръстен на дядо си

Янчо. Диньо рано се изсели в гр. Казанлък. До пенсионирането си, работи в

завод-10. Не можа дълго време да се радва на хубавата си пенсия. Разболя

се от коварната болест и напусна белия свят, още ненавършил 50-те години.

Сина му Янко търси късмета си в чужбина. Наследник няма. Следователно,

след него, окончателно заглъхва и на тоя клон името Гургов.

Иванка Янчева е с висше образование.

Омъжи се в София. Работи в системата на МНО. Има син – Гаврил.

Вуйчо Янчо живя до 82 години. Почина в голямо теглило. Отрязаха му

единия крак, в следствие на коварната болест-диабет.

За къщата от време на време се грижи дъщеря му - Иванка.

На клона на леля Стойка, също няма да чуем името Гургов.

Тя е родена през 1924 год., кръстена на леля си Стойка.

С основно образование. Омъжена за Димитър Атанасов Пипев.

От няколко години живее при сина си в село Скобелево, Казанлъшко.По

външен вид прилича на баба. Много работлива и скопосна жена. Макар, че е

надхвърлила 90-те години, не спира да работи из градината.

Родила и отгледала две деца: син Атанас и дъщеря Янка.

Атанас, кръстен на дядо си Атанас. Има завършено средно

образование. Женен за Иванка. От рано се изсели в Казанлък. Работи във

военния завод 10 и като трудов стаж първа категория, рано се пенсионира.

Много способен. Нищо не може да отбегне от неговите ръце. След

пенсионирането си се отдаде на животновъдство. В село Скобелево създаде

животновъдна кравеферма. Работи с жена си.

-стр. 14-

Родиха му се три деца и трите дъщери.

Янка, кръстена на леля си Яна, с висше образование. Ожени се за

Марин. Живее и работи в Габрово. Има дъщеря.

Ето, че се качваме на последният клон,на това величествено дърво,

където е най-малкото дете на Коста Гургов – моята леля Жела.

Родена в 1928 година, кръстена на баба си Жела. Не знам помни ли я.

Леля ми Желка е моята леля и си я уважавам от всички лели и вуйчовци

най-много. С нея ми е минало детството. Ами, че до 5-6 години, аз съм бил

все у тях и съм мислил, че съм тяхно дете. С леля ми Желка заедно

започнахме и завършихме средното си образование. Аз заминах във военното

училище, а тя остана в село, работейки като чиновник. Активен член на РМС

/работнически младежки съюз/, после в ДКМС /Димитровски комунистически

младежки съюз/. В село стана член на БКП, продължи членството си в БСП.

Активист е в квартала. С болка, обаче, изживява уклоните, допускани от

ръководителите на БСП, по отношение на откъсването от бедните народни

маси, от задгърбването на Русия, от прославянето на НАТО, от обвързването

с олигархията и т. н. Точно това тя не го приема, така както не го приемат и

хиляди бивши партийни членове, в това число и аз.

Ожени се за Коста Николов, напук на първата си любов. Заживя в

гр.Казанлък. Създаде добро семейство. С нейното пословично трудолюбие,

построиха си нова, хубава къща. Под нейни грижи дворът им стана образцов.

Цветните алеи в градината й от ранна пролет до късна есен ухаят на

минзухари, зюмбюли, лалета, рози и се стигне чак до разкошните хризантеми.

По Гурговска традиция е приела пчеларството като занаят № 1.

Дълги години работи в кооперативното стопанство като главен пчелар.

Отглеждаше стотици пчелни семейства. Постигна високи добиви, за което е

неведнъж награждавана. Крастата си остава. Макар и на пределна възраст, в

двора си отглежда няколко пчелни семейства, получавайки чист натурален

мед .

Друга традиция, която е приела от майка си, е любовта към

билкарството. Познава всички лековити билки и знае коя за какво се ползва.

По външен вид, по характер и нрав - пълно копие на баба. Уважава

хората, за това и тя се ползва с такова от хората на квартала.

Роди, отгледа, изучи двете си дъщери:

Нина - кръстена на дядо си Кольо. Живее в Казанлък. Пенсионерка. Има

три деца: Божана, кръстена на баба си Желка и близнаците -Константин и

Женя.

Малката дъщеря на леля ми Желка е Елена, кръстена на баба си Елена.

Живее и работи в гр.Казанлък. Не е омъжена.

Както се вижда и от този клон гургурица не пее.

Слизаме от това величествено, грамадно дърво, с дълбок корен на дядо

ГАНЧО.

Какво да видим? Тъжна картина -

Няма го 15 декаровият двор на дядо Ганчо. Една голяма част, реката го

е отвлякпа. Почти я няма къщата на Василев Георгеви /къщата на Марина/.

-стр. 15-

Няма я къщата на дядо Ганчо /за тая къща, аз помня, че сядаха на

парлията да се хранят 12 човека, много често, аз бях 13 - тия /

Няма я плевнята , няма го дама /обора/. Кладенеца с животворната вода

е пресъхнал и затлачен. Чемширите и рошавите дървета ,отдавна са

изсъхнали. Градината е буренясала. Продадената къща /построена от вуйчо

Христо/, стои като паметник с катинари на вратите. Външната порта, цялата

ръждясала и гъбясала.

Все по малко хора има в село, които могат да ти посочат, къде се

намира гнездото на ГУРГОВИЯ голям РОД.

На всички умрели,от този голям род – ВЕЧНА ИМ ПАМЯТ!

На всички живи от този голям род – МНОГАЯ ЛЕТА !

-стр. 16-

Из архива на Кочка:

Рамката за снимки е ръчно изработена от дядо Коста по

време на престоя му в болница през Балканската война