Ст. н. с. д-р Дечко Лечев – историк за с. Минечево (Орлов дол) и посещенията на Левски

   

Здравейте,

изпращам ви статия на баща ми за орлов дол.

Момчил Лечев    

   " Моето мнение за основаването на Революционния комитет

                  в с. Минечево (Орлов дол) и посещенията на Левски

        Като потомък на два Орловдолски рода – Бозаджиевия и Божковия напоследък с интерес следя това, което излиза за с. Орлов дол в Интернет. По стечение на обстоятелствата, до мен достигнаха различни източници за едно от най-важните събития в историята на с. Минечево преди Освобождението – основаването на Революционния комитет – факт с който основателно се гордеят потомците на Минечевци.

        Още като ученик чувах от един от моите вуйчовци, че дядо му Господин Бозаджията (мой прадядо) бил член на комитета и че комитетът бил основан от Левски. Разбира се, този факт съм го възприемал по-скоро като една легенда. Когато обаче след години, вече като професионален историк, срещнах  информация в спомените на моя родственик от бабина страна Диньо Божков, че наистина е основан от В. Левски, за мен вече нямаше съмнение. Още повече, че такива сведения се съдържаше и в някои писма до него от орловдолци.

        По понятни причини, посещенията на Левски в селищата на България са обгърнати в тайни, поради което в много случаи, събития свързани с него са украсени или дори измислени. Известни различия и неясноти има и около пребиването на Левски в Минечево. Ето защо ще се опитам да направя някои необходими уточнения, за да можем да си отговорим на въпросите: Колко пъти Левски е бивал в селото и кога е основан Революционният комитет?

         В статията си „За Левски и Орлов дол” (поместена в интернет страницата на Орлов дол) Дянка Радева пише, че Левски е идвал в Минечево три пъти. Тя се позовава на спомените на Руска Господинова Попкостова – правнучка на Господин Попкостов – един от активните дейци на Революционния комитет. Според нея първото идване на Левски в селото е било на Димитровден 1870 г. Най-напред Левски участие в църковната служба и дори пял, след което придружен от поп Коста отива в дома му, където бил основан комитета.

           В статия на музеен работник Димитър Донев от музея в Тополовград  (В. „Народен другар”, 27, 3 март 1987 г.) същото събитие се отнася към Димитровден на 1869 г. Освен това там се казва, че Левски „вероятно е подготвил почвата за създаване на таен революционен комитет”.

        Въз основа на друго предание пък се казва, че дошъл като „косач”. Целта му била да „търси връзка с будни, учени жители на селото.”

        Кога е идвал за втори път в статията на Д. Радева не се посочва. Идването му било под прикритието на „началник на ловците”. За целта проверил дори пушките на ловджиите, включително и турците-ловджии. Но всъщност истинската му цел била да провери как работи комитета.

       Според Д. Донев второто посещение на Левски в Минечево е през 1871 г., когато облечен като „турско заптие”, дошъл да провери пушките на ловджиите. Тогава именно бил основан и революционния комитет в къщата на свещениците Гочо и Господин поп Костов.

        И третото посещение според Д. Радева било през лятото на 1872 г., когато престоял три дни и напуснал селото като косач, заедно с други косачи  от селото. За трето посещение в статията на Д. Донев не се споменава.  

          Не отричам възможността Левски наистина да е идвал три пъти в Минечево. Дори смятам, че е много вероятно да е минавал повече от три пъти, тъй като селото е на пътя му на отиване и на връщане от Цариград. Смятам  обаче, че има неясноти около посочената последователност на посещенията му, които се дължат на различията в преданията.

          Ако проследим движението на Апостола, т.е. направените от него три обиколки в България, се налага да направим пренареждане на посещенията му в Минечево, като се вземат пред вид и спомените на съвременниците. Разбира се, те не трябва да се пренебрегват, но към тях трябва да се подхожда по-внимателно. Защото много често едно и също събитие се описва по различен начин – понякога неволно, понякога съзнателно.

         С голяма доза сигурност може да се твърди, че първото посещение на Левски в Минечево, е станало още около Коледа, т.е. през декември 1868 г. Както е известно, Левски осъществява първата си обиколка, като отпътува с кораб от Румъния на 11 декември 1868 г. и се връща там на 24 февруари 1869 г. След няколкодневно пътуване той стига в Цариград, където след кратък престой започва обиколката си. По време на тази кратка по време, всъщност разузнавателна обиколка, Левски поставя задачата за основаване на революционни комитети във всички селища през които е минал. Най-вероятно така е постъпил и в Минечево, което се намира на пътя му към вътрешността. Предполагам, че като първо, посещението е станало в много тесен кръг. Тъкмо затова за него никой не споменава. 

          Второто посещение е станало най-вероятно през лятото на 1869 г., когато Левски прави втората си обиколка (1 май – 27 август 1869 г.) и обикаля главно селищата през които е минал при първата обиколка. Това идване между другото се потвърждава от спомените на дядо Господин Бозаджията (записани от внука му Господин), в които се казва, че Левски идвал в селото през лятото на 1969 г., облечен „в турски дрехи и фес”, като преди това е бил в с. Голям манастир на среща с младежи от околните села и дал инструкции. Тази подробност не изглежда на измислена, което дава основание да я приемем като достоверна.

       Това може би е същото посещение, неуточнено по време, в статията на Д. Радева, при което Левски се явил преоблечен като турско заптие и направил преглед на пушките на ловджиите от Минечево, включително и на някои турци. Но при това посещение също не е основан революционния комитет. Тогава Левски не е дошъл да провери как работи революционния комитет, а как върви подготовката за основаването на революционен комитет.

        В известната статия на свиленградчанина Александър Кипров (сп. „Ловец”, 1930 г.) се твърди, че второто посещение на Левски в Минечево станало през лятото на 1871 г. на път за Цариград, преоблечен като заптие, което проверило пушките на ловджиите. Тогава според него е основан революционния комитет в Минечево. На другия ден дори бил организиран лов, с участието на трима турци, при който били убити 2 сърни, много зайци и един глиган. Цялата ловна дружина се отправила към Свиленград, където вечерта било организирано угощение. Левски и още двама местни младежи се отделили незабелязано и основали местния революционен комитет в къщата на Димитраки Бояджиоглу.

         Сам по себе си този разказ е много правдоподобен и е напълно в стила на Левски. Но около това посещение има неяснота. Най-вероятно годината е сбъркана. Ако е второто посещение, то означава, че е било през лятото на 1870 г., т.е. то е предшествало основаването на комитета на Димитровден.

         Ловът обаче е твърде съмнителен. Първо, такъв лов посред лято е невъзможен, освен ако приемем, че „заптието” бракониерства. Но не е за вярване Левски да организира такъв показен лов!  Дори да е така, кой убива глиган по това време? Освен това противоречи на твърдението от много източници, че комитетът в Минечево е основан по Димитровден. В нито един спомен не се твърди, че комитетът е основан през лятото. Ето защо това посещение на Апостола в селото не може да бъде свързано с основаването на революционния комитет.

Очевидно за истинското основаване на комитета, Левски идва в Минечево трети път. Този трети път може наистина да е на Димитровден през 1870 г., тъй като след 26 май 1870 г. той се установява трайно в България и започва усилена работа по основаването на комитети. Тогава обикаля всички селища в които е минал преди това.

         След службата в църквата „Св. вмч Димитър”, т.е. на патронния празник на храма, се провежда учредителна сбирка в дома на поп Господин Попкостов (Костадинов). Според някои спомени преди това Левски е посетил дома на Петър и сина му Господин Граматикови. А според разказа на дядо Господин Бозаджията, след учредителното събрание Левски нощувал в бозаджийницата му, където имало скривалище. То било под тезгяха, където имало два 200-литрови кюпа (делви) за боза. Имало „три изхода: към пътя, към плевнята и към глуха пътека край училището.”

Очевидно Левски е посещавал Минечево многократно. Тъкмо по тази причина според мен се е получило смесването на събитията в различните спомени. Освен всичко трябва да се подчертае, че в съответствие с изизкванията на конспирацията, редовите членове на организацията не са били много запознати с организационните проблеми, по признание на някои от малкото оцелели. Това разбираме от едно писмо Петър п. Христов Нейков (Петър Попов) – един от най-интелигентните орловдолци до Диньо Божков. През 1930 г. той разпитва все още живите свидетели на събитията – дядо Господин Бозаджията, дядо Христо Чюмпирев и дядо Колю х. Попов, които били сред най-младите членове, но не „най-видните”, т.е. не сред ръководителите. Те изрично подчертават, че някои решения се вземали „скрито от тях”. По тази причина е възможно, за някое от посещенията на Апостола да са знаели съвсем тесен кръг от хора. Във връзка с това се налага още едно уточнение. Макар, че по традиция всички използваме термина „революционен комитет”, което не е много прецизно, когато става дума за общия брой на членовете. В такива случаи е по-правилно да се използва по-широкото понятие „революционна организация”. Членове на комитета, ръководното тяло на организацията, са съвсем тесен кръг от хора – „най-видните”, за които говорят разпитаните старци. И още нещо показателно. Когато турците преследват революционни дейци, не случайно най-напред търсят „комити” (от комитет) и после редовите членове. И най-напред тях избиват. Това, макар и не чак толкова важно, все пак трябва да се знае, защото на него също така се дължат много от различията в спомените.

Колко пъти Левски е ходил тайно до Цариград никой не знае. Затова и никой не може да каже колко пъти се е отбивал в Минечево. Но фактът, че в селото имало изградено скривалище, подсказва, че може би при всяко свое пътуване той е нощувал в селото. Впрочем, във връзка с това аз се присъединявам към извода на Д. Донев, че в Орлов дол Левски се чувствал на сигурно място.

         В края на краищата колко пъти Левски е бил в Минечево не е най-важното. По-същественото е, че за него селото е било важно от гледна точка на бъдещата революция и че той гледал на селото и на революционната организация като на сигурна брънка на Вътрешната революционна организация в България. И както се вижда, работата която се извършила тук, дала отлични резултати – създадена бил една от най-многобройните революционни организации в Южна България. Нещо повече. Разпитаните от Петър Попов старци разказали, че някои членове на комитета ходили в Новозагорското село Голямо гюмлий  на гуляй, но изказали съмнение, че правили „някакво съзаклятие.” Очевидно да положат основите на революционна организация.

         Като вземем пред вид, че за основаването на революционната организация в Мустафа паша Левски тръгва от Минечево, може да изкажем, че в определен смисъл селото е било нещо като средищен център за региона в организационно отношение.

          Господин Бозаджиев твърди в записките си, че дядо Бозаджия подготвил срещата на орловдолски ловджии с ловджиите от Мустафа паша през септември 1871 г., като отива там предварително. Вече стана дума, че Левски отива там след лов с цялата ловна дружинка от Орлов дол. Очевидно той е бил най-подходящ тъй като постоянно ходел там да продава боза. Видимият повод за пътуването му бил да купи две крини просо, от които се прави боза. Само че не други, а точно Станко Разбойников и Димитраки Бояджиоглу – бъдещите водачи на революционната организация, му съдействат да купи просото. Без съмнение той е изпълнил и куриерска задача. Каква точно най-вероятно и той не е знаел, ако е пренесъл някакво писмо, както обикновено практикувал Левски. Едва ли, като един от младите членове,  е бил толкова просветен в делата, за да подготвя срещата, чиято цел всъщност е била създаването на революционна организация в града. Тъкмо затова той говори за среща на ловджиите в присъствието на Левски. От статията с сп. „Ловец” е известно, че в разгара на мохабета Левски, Разбойников и някой си Димитър Новаков се измъкнали незабелязано и отишли в къщата Бояджиоглу, където в присъствието на 25 души била основана революционната организация.     

          Смятам за справедливо тук да спомена едно име, което срещнах единствено в писмо на Петър Попов. Става дума за някой си Руси Търлев. Според старците никой не знаел къде ходел и какво правел. Работел „много скрито и тайно”. Какво правел знаели само „чорбаджилята”. Хората даже му се подигравали и казвали че бил „издърван човек”. Този Руси може и да е бил особняк, но очевидно съзнателно е преигравал за прикритие. Не случайно тъкмо „изтървания” Руси турците най-много „дирили и му взели саалъка (?), че бил взел Балкана за Русия.”

          Във връзка с основаването на революционния комитет в Минечево има един недостатъчно изяснен въпрос, който се нуждае от проучване. В спомените си Диньо Божков много пъти споменава името на архимандрит Доситей Ковачев, който е пребивавал в селото (очевидно нееднократно) във връзка с борбата срещу гърцизирането на населението. Както по-късно, в към края на XIX в. сам Доситей Ковачев казал на Д. Божков, при едно от гостуванията си в Минечево, престоял у дома на баща му Иван Божков 40 дни. Фактът, че Д. Божков не го е запомнил, означава, че е бил в селото и преди Освобождението, когато Диньо е бил пеленаче, или пък още не е бил роден. Но Д. Ковачев е известен не само като духовник. Той е един от най-верните съратници на Левски. (Не случайно на негово име е кръстено село – Доситеево.) Следователно е логично да се предположи, че е съдействал на Апостола за организирането на революционния комитет в селото. За съжаление никъде – нито в известните ми спомени, нито в някакви други документи свързани с дейността на Левски, за основаването на революционния комитет в Минечево не срещнах името му.

        Впрочем, дори заслугата на Д. Ковачев да е само тази, че е довел до успешен край борбата против гърцизирането на населението на Минечево, той заема важно място в историята на селото. Защото борбата срещу този вид асимилация е толкова важна, колкото борбата за политическо освобождение. Не ми е известно дали на негово име е кръстена улица в селото. Ако няма е редно да се наименува. Между другото такава би трябвало да има и на името на Диньо Божков.

+++++++++++++++++++++++++++++++

          За съществуването на многобройна Революционна организация и активен комитет подсказва едно важно събитие, което за съжаление има твърде печален край. Събитие, при което турците изливат цялата си злоба върху членовете му предчувствайки края на господството си. Случаят е следният (според информацията съдържаща се в някои писма до Д. Божков и от разкази на дядо ми Петър Господинов Бозаджиев – син на дядо Бозаджия и вуйчо  ми Господин):

          Когато чули за боевете при Ст. Загора по време на Руско-турската освободителна война 1877-1878 г. селяните от Минечево сметнали, че краят на робството дошъл, може би поради слаба информираност. Какви действия точно е предприел революционния комитет не е много ясно. Прогонили турските управници или са се държали много предизвикателно с тях, не се знае.  Във всеки случай е станало нещо прибързано и очевидно недобре обмислено. Както е известно войната не свършва с битките край Ст. Загора. След оттеглянето на руските войски на Шипчанския проход, турците подложили населението в Тракия на жесток терор. Затова реагирали бързо, като пратили в селото редовна войска.

        Дали обаче е щяло да се стигне до този погром, ако е нямало една друга коварна намеса – на Одринския гръцки владика? В едно писмо до Д. Божков от 1939 г. поп Георги твърди, че тази акция на турците станала с неговото активно съдействие. Коварният владика добре преценил, че случаят е много удобен да си отмъсти на „минечевци”. Той не могъл да им прости, че се отцепили от Одринската епархия, която продължавала да се числи към гръцката Патриаршия. И двамата свещеници от селото обаче не се смятали за „патриаршисти”, а за „екзархисти” и се присъединили към новосъздадената Българска екзархия. Тук трябва да припомня, че точно на етнически принцип се определяла принадлежността на селищата – към гръцката Патриаршия селищата с преобладаващо гръцко население, а към Екзархията – с българско население. Ето защо гръцкия владика в Одрин искал толкова много да погърчи чисто българското Минечево. Естествено не успял.

Преминаването към Българската екзархия означавало, че няма да се събира владичина за гръцкия владика. Това съвсем вбесило алчния владика. Във връзка с това поп Георги пише дословно: „Това изглежда е озлобило гръцкото духовенство много против тях, за да ги наклевети пред турската власт, която обявява селото за комитско и излавя по-събудените 47 души начело с двамата свещеници и ги избесва до един в Мустафа паша.”

        Оказва се, че тези мъже не са 47, а 64 (дядо говореше за 40) били арестувани за една нощ, както казваше дядо “по бели гащи”. За късмет тази вечер баща му – дядо Господин Бозаджията не си бил вкъщи, а в околни села да продава боза, та “откачил кожата”. Казваше, че всички били навързани и закарани в Одрин. В други спомени се казва, че били откарани в Мустафа паша. Всъщност объркването идва оттам, че арестуваните наистина най-напред били откарани в Одрин и всичките светкавично осъдени на смърт. Част от тях били обесени там, а 40 души Мустафа паша. На пръв поглед това ми се струваше толкова невероятно, че го възприех само като легенда. Наистина такава жестокост трудно може да се възприеме от нормалния човешки мозък!

          За съжаление „легендата” се оказа зловеща истина. Когато впоследствие се сдобих с архива на Диньо Божков, попаднах на оригинала на списъка, по който имената са упоменавани по време на църковна служба. Изпратен му е от поп Георги през 1943 г. Написан е на гръцки език. Открит е през 1936 година в една черничева хралупа в двора на старата къща на хаджи поп Георги. Оказва се, че на този списък имената са 50. Но в началото на един от преписите на машина моят родственик е добавил на ръка следната приписка: ”Избесени са били повече от 60 души, но запазени са само имената на следните:”…, след което се изреждат.

       Силно впечатлен от тази трагедия, в памет на загиналите, Д. Божков поръчал метална плоча в притвора на църквата на с. Орлов дол, която може да се види и сега. Това се разбира от една малка негова собственоръчно написана бележка: „Списъкът е предаден (прехвърлен – б.м. Д.Л.) на металическа плоча, окачена у входа на църквата в селото за спомен”.

Покрай разказа за обесените, дядо говореше за един също така трогателен случай с поп Коста, който от наивност предал неволно сина си Гочо на турците и който бил обесен пред очите му. Разбира се, с „помощта” на кования гръцки владика, който го подлъгал.

Няма да преразказвам това събитие, първо, защото то е описвано и разказвано многократно и защото самият акт на обесването е описан така, че действа много покъртително! Както пише поп Георги, поп Коста се върнал в селото покрусен и „през всичките останали дни от живота си е плакал и не намирал успокоение в нищо, затуй, че сам предал сина си да бъде обесен.”

Заради тези зверства обаче, се изкушавам да добавя още няколко изречения. Като професионален историк, аз не съм срещал такъв случай, макар през ръцете ми да са минали хиляди страници, отразяващи изстъпленията над българското население по време на турското робство. Можем ли да си представим, какво означава, да се затрият над 64 или 67 живота на здрави, работоспособни мъже в едно село, по такъв жесток начин. Това е чудовищно. Във връзка с това някак натрапчиво ми се втълпява в главата мисълта за поведението на зверовете в природата. Когато хищниците нападат стадо беззащитни животни, изяждат само едно от тях. Не унищожават всички. Следователно тези, които са извършили това злодеяние са по-големи зверове от истинските. А как изглежда това зверство, на фона на налаганото днес от Европейския съюз хуманно отношение при коленето на  животните, дори специално оглеждани за месо?

Позволих си това отклонение, заради възмутителните опити на някои днешни политици, че и от пишман историци, да омаловажават подобни събития от времето на робството, за да не се насаждала омраза между българи и турци. А в същото време правят точно това, като сравняват т.н. възродителен процес с геноцид. Да вземат речника за чужди думи и да прочетат какво значи геноцид – „унищожаване на отделни групи от население по расови, етнически или религиозни мотиви.” Ето този случай е типичен пример за геноцид. А що се отнася до мирното съжителство, аз нееднократно съм писал и казвал: Ние трябва да живеем мирно, без омраза, въпреки миналото. Защото никой от нас, съвременниците не е виновен за случвалото се някога. Но трябва да го знаем, за урок – нито да омаловажаваме, нито да преувеличаваме събитията в нашата история. Тъкмо хората, които не познават миналото и не знаят какво е геноцид, наричат така възродителния процес. 

                                                                  Ст. н. с. д-р Дечко Лечев – историк

                                                                  Гр. Шумен

                                                                  GSM – 0898340237"

За Левски и Орлов дол

ВАСИЛ ЛЕВСКИ ПЯЛ В ЦЪРКВАТА НА СЕЛО ОРЛОВ ДОЛ, ТОПОЛОВГРАДСКО
По случай 171 години от рождението на Васил Левски, искам да ви представя една кратка история за него, свързана с моето село, с рода ми и с бащината ми къща, в която и до ден днешен пазим спомена за Апостола.
Костадин Господинов

Село Орлов дол, Тополовградско, е основано в далечните години на робството. Първото му име е Менечево. От 1906 г. е преименувано на Стъклево, а от 1934 г. - на Орлов дол, произлизащо от реката - Доган дере.
Първите му заселници - около 100 семейства - идват от Великотърновския край, принудени да напуснат родното си село заради буйните си глави и непокорството пред турските власти. Те избират това място край бистрата река, обрасла с буйни гори и ливади. Покрай реката минавал пътят от Стара Загора за Одрин.
Бързо се разраснала търговията, основано било килийно училище. Хората, дошли в този далечен за тях край, искали да си построят и църква, но турските власти не разрешавали. Жителите на селото измислили начин да издействат разрешение от турските власти. Заровили икони в земята, която определили за строежа на църква. Пред турските власти показали мястото като доказателство, че тук някога е имало църква. Те се съгласили при вида на изровените икони, но определили 40-дневен срок, в който да бъде построена църквата.
Минечевци се мобилизирали и, подпомогнати с труд и жива тяга от християните на 30 села, спазили срока. Църквата била построена през 1834 г. и е наречена "Свети Димитър".
На Димитровден 1870 г., когато църквата била препълнена с хора, влязъл млад мъж, облечен като търговец. Приближил се до свещеника, пра-прадядо ми Коста, пошушнал му нещо, застанал на клироса и започнал да пее. Всички останали смаяни. Дотогава такъв обаятелен човек с толкова чудно хубав глас не били виждали и чували. Това бил Васил Левски. Веднага спечелил сърцата на всички присъстващи.
След като свършила църковната служба, синът на свещеника, прадядо ми Господин, го отвел у дома. Водили продължителен разговор. Поставена била задача на прадядо ми вечерта да събере 25-30 сигурни хора. Задачата била изпълнена. Хората се събрали. Влязъл Левски, облечен като турчин, с два пищова на кръста. Всички изтръпнали, а прадядо ми им казал: "Не бойте се, това е един много добър приятел". Левски седнал и попитал: "Няма ли кой да запее една хубава българска песен?". Никой не посмял. Тогава той сам запял и после разкрил кой е. Така на Димитровден през 1870 г. в моя роден дом бил основан Революционният комитет в с. Менечево.

При второто си идване в селото той искал да провери как действа комитетът. Този път се представил за началник на ловците. С помощта на прадядо ми Господин Попкостов наредил да се съберат всички пушки на местните ловджии за проверка. Проверил и пушките на ловжиите турци, а после казал пред комитета: "За техните глави ги готвим". Престоял 2-3 дена в дома на Господин Попкостов и заминал.
През лятото на 1872 г. Левски дошъл за трети път в с. Менечево. Този път се представил за косач, който търси работа. Останал 2-3 дена в дома на Господин Попкостов (там ставали събранията на комитета). На третия ден рано сутринта Господин Попкостов, брат му Гочо и Димо Лазаров излезли заедно с Левски да косят. Така Апостолът бил изведен от селото невредим. Към обяд Господин се върнал, като казал, че има работа в дюкяна, а другите останали да пасат конете. Но в действителност те продължили през гората, убили две сърни и една дива свиня, минали Сакар планина и се отправили към Свиленград. Там отседнали в хан. Дали животните на ханджията. На сутринта Левски заминал за Одрин, а Гочо се върнал с потен кон.
Това било последното идване на В. Левски в с. Менечево. И след смъртта на Апостола дейността на комитета продължила. Почти нямало къща в селото, която да не е дала участници в революционния комитет.
Когато русите настъпили към Стара Загора, менечевци решили, че е дошъл краят на робството и открито обявили дейността на комитета. Но започнало настъплението на Сюлейман паша към Шипка. Почти всички членове на революционния комитет били заловени и откарани в Свиленград, където били обесени. Гочо не могли да заловят. Успял да избяга и се укрил в близката гора. Турските власти го обявили за издирване, давали богато възнаграждение за главата му. Поп Коста ходил при гръцкия владика да моли за съдействие да помилват сина му. Турците обещали да не го заловят и убият, но искали с очите си да видят смелия и ловък българин, дето все им се изплъзвал. Заповядали да дойде в Свиленград. Гочо се подлъгал и щом отишъл, веднага го арестували и окачили на бесилото. Той бил много силен мъж и три пъти успявал да отхвърли примката. Отсекли му ръцете, но преди да издъхне извикал: "Нас 68 души ще убиете, но цял народ не ще можете! С нас са всички! Те ще отмъстят! Вие ще си идете, откъдето сте дошли!".
Прадядо ми Господин Попкостов остава жив, успява да се укрие. След Освобождението е избран за народен представител във ВНС и е участвал в изработването и подписването на Търновската конституция през 1879 година.
В знак на признателност към делото на Апостола в центъра на селото е издигнат паметник. На входа на църквата е поставена паметна плоча с имената на членовете на Революционния комитет.
Улицата, на която се е намирала къщата на Господин Попкостов, носи името на Васил Левски.
И днес в Орлов дол се съхранява споменът за Васил Левски и се разказва на потомците за Апостола и 68-те мъжествени членове на Революционния комитет, основан от него в с. Менечево.

Автор: Дянка Радева

Разказа правнучката на Господин Попкостов - Руска Господинова Попкостова-Бейлова